Книга на мъртвите на древните египтяни

Някои стихове от „Книга на мъртвите“ ни водят до разбирането на името дори като реална цялостност, като тъждество с организма. Това тъждество, тази цялостност трябва да се крие, защото тъкмо тя е уязвима от враждебните сили и разрушението. Докато в „Ка“ и „Ба“ — тези две основни страни на човешкото същество — присъствува някакъв по-общ възглед за човека, в случая връзката на човека с името е по-земна. Разделянето на субективното в четири (и повече) елемента, всеки със собствено битие, може да създаде впечатление за противоречивост, докато в действителност тъкмо различните гледни точки по този въпрос показват, че именно тук древните египтяни са се издигнали над примитивното, присъщо на всички други области на техния мироглед.

„Душата е първият принцип, чрез който ние живеем, чувствуваме и мислим“ — писа навремето Аристотел. Но това определение сякаш е едно обобщение на различните аспекти на разбирането за човешката субективност у древните египтяни, което е значително по-близо до истината в сравнение с разбирането на много други народи от античността. Душата и тялото при древните гърци (по Омирово време) са почти един и същи символ на живота. Както се изразява Додс, те биха използвали като изрази с еднакво значение „да преживявам с душата“ и „да преживявам с тялото“. „Аз“ в зависимост от случая може да бъде изказано с израза „моята душа“ или, без да се влага друго значение — с „моето тяло“ (както е у Софокъл). Душата рядко е била разбирана в рационалистичен смисъл. Тя е твърда, страдаща, с надежди, но никога разсъдлива. Тя не е затворник на тялото. Тя е неговият живот. По онова време у гърците душата е все още само едно дихание. Сянката на човека (с която много народи свързват субективността на човека) там е само литературен образ, а духът — жизненост. Едва при Питагор се обръща внимание на различните страни на субективността и се въвеждат постепенно понятията душа, сетивност и интелектуална способност.

Въпреки чудноватостите, пред които е изправен съвременникът, четейки древноегипетските повествования, противно на твърденията за загадъчност и за всеобща шизофрения по повод волностите на митологичното въображение („Лудост, абсурдност и безразсъдство“, ще каже по повод на това египтологът Ерман) древноегипетското индивидуално и колективно „аз“ може да бъде окачествено като най-реалистичното от всички други съзнания, навлезли в стадия на митотворчеството и изразяващи се в него. И най-земното. Дори в неподражаемата устремност на съзнанието към вечността и царството на боговете душата на покойника често се възвръща в балсамираното тяло, за да го съживи и да приземи себе си. Нищо, в това число и божественият живот, не е в състояние да отнеме тази изначална и нерушима връзка на „аз-а“ с неговата среда. Никакъв езотеризъм. Всичко, което е знаело съзнанието на древния египтянин, всички магически действия, изработени от него като противодействие над нежеланото, всичко, създадено от въображението му, е изявено в слово, поведение, ритуал или изображение. Нищо мистично. Нито скрито или замъглено. Египтянинът от онова време навсякъде, дори в мисълта за смъртта търси ясното и недвусмислено изразеното желание. Той не познава светлосенките на спекулативното мислене, на нюансирания стремеж. У него дори няма желания. Има искания — ясни, точни, целенасочени. Днес съвременният човек след толкова много поколения учени, философи и търсачи на скрития смисъл на нещата винаги се стреми да разсъблече обекта на своята мисъл от видимостите, да проникне до присъствието на единичното, особеното и всеобщото у него. Древният египтянин е възприемал всичко така, както му се представя то пред неговите сетива и в неговата цялостност. Другото — невидимото, неясното, загадъчното той отнася към света на магиите, които за него също са една даденост, както и видимото. Навсякъде той намира отговор в самото виждане и във всяко отношение е ирационален, ако разбираме тази дума като другото наименование на интуитивното, неаналитичното духовно усвояване на света. Този народ тогава е бил насочен (от историческите обстоятелства) към прозрението. За него най-голямото, най-силното от средствата за духовно общуване със света е било окото, това чудно създание на светлината и една от главните порти на информационния поток от света към нас и от нас към света (твърди се, че над три четвърти от информацията, която получава отвън и преработва човешкият мозък, идва чрез очите). Действената изява на окото, наричана тогава „Ма“, е била мислена и като гледане, и като узнаване, и като разбиране, та дори като верификация. Египтянинът е живял виждайки, живял е със света, достъпен за очите, с образите, оставени у него от неговото зрение. Словесната изява е била предимно за най-необходимите социални връзки, за възхвала, за магии, но непременно и за изобразяване чрез изговаряне на името, което носи изобразеният предмет. Живял е и с ваятелство, разбира се, което е създавало според него не образи или аналози, а един действителен свят.