Сестричките от Елурия

„Да си кисел след такова пиршество? — недоумяваше Роланд. — Срамота, сестро!“

Тя застана до леглото му и сведе глава.

— Нямам за какво да ти благодаря, сай — заяви без предисловия.

— Молил ли съм те за благодарност? — отвърна, имайки чувството, че гласът му е прашасал като страниците на стара, отдавна неразгръщана книга.

Тя въобще не му обърна внимание.

— Заради теб една от нас, която беше само безочлива и дръзка и не я свърташе на едно място, е станала истинска бунтовница. Е, майка и беше същата и почина наскоро след като върна Джена на мястото й. Вдигни ръка, неблагодарни човече.

— Не мога. Не мога да помръдна.

— О, безумецо! Има една приказка; „не лъжи майка си в очите“. Отлично зная какво можеш и какво — не. Вдигни си ръката.

Роланд повдигна десницата си, като се постара да си даде вид, че му е много трудно. Вече се чувстваше достатъчно силен да се освободи от мрежата… и сетне какво? Още дълго нямаше да може да ходи, дори без „лекарството“… а сестра Луиз му носеше поредната порция супа. При вида и стомахът на Роланд закъркори.

Голямата сестра го чу и се подсмихна.

— И да лежи, силният мъж пак огладнява, особено ако се залежи достатъчно дълго. Нали, Джейсън, брате на Джон?

— Джеймс се казвам. Както добре знаеш, сестро.

— Знам ли? — ядно се изсмя тя. — Виж го ти! Ами ако бия твоята възлюбена с камшика достатъчно дълго и достатъчно силно, да речем, докато кръвта рукне от гърба и като пот, дали от устните и няма да се изплъзне друго име? Или не си и се доверил, като си гукахте?

— Само смей да я докоснеш и ще те убия.

Тя отново се изсмя. Очертанията на лицето и се размиха и строго стиснатите и допреди миг устни заприличаха на умираща медуза.

— Не говори за смърт, безумецо; да не заговорим ние.

— Сестро, ако с Джена не се разбирате, защо не я освободиш от обета и и не я пуснеш да си върви по пътя?

— Такива като нея не могат да бъдат освободени от нашия обет, не могат да си идат. Майка и се опита, но се върна почти умираща, а момичето и — тежко болно. Е, ние бяхме тези, дето се грижихме за нея и я лекувахме дълго след като майка и се бе превърнала в шепа прах на вятъра, който вее към Крайния свят, и сега за благодарност какво?! На всичкото отгоре носи Тъмните камбанки, сигулът на ордена. Нашият ка-тет. А сега яж — стомахът ти издава глада ти.

Сестра Луиз му подаде паницата, но очите и постоянно бягаха към медальона под нощницата му. „Не ти харесва, а?“ — мислено я подразни Роланд, после се сети за образа на Луиз в светлината на свещите, кръвта на джелепина по брадата и и жадния блясък в старческите и очи, като се наведе да пие неговото семе от шепата на сестра Мери.

Извърна глава встрани и отсече:

— Не искам да ям.

— Но нали си гладен! — запротестира Луиз. — Ако не ядеш, как ще си възвърнеш силите, Джеймс?