Сестричките от Елурия
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сестричките от Елурия». Краткое содержание книги:
— Всичко е наред.
— Джена! — нетърпеливо изкрещя гласът. — На размисъл!
— Ида, ида! — отвърна тя и подхвана богатите си поли, готвейки се да си върви. Но на тръгване отново се извърна и го изгледа много сериозно и тъжно. — И още нещо — продължи с едва доловим шепот и крадешком се огледа. — Златният медальон — той е на врата ти, понеже е твой. Разбра ли ме… Джеймс?
— Да. — Той извърна поглед към спящото момче. — Това е брат ми.
— Ако те питат, да. Кажеш ли друго, Джена много ще си изпати.
Не успя да я попита колко много, а и вече си беше тръгнала — буквално отлетя сред празните легла, прихванала полите си. Розите се бяха скрили и лицето и придоби пепеляв оттенък. Роланд се замисли за жадните погледи на останалите сестри, които се бяха скупчили край главата му, пристъпяйки все по-близо… и за трептящите им лица.
Шест жени, пет стари и една млада.
Пеещи доктори, които се оттегляха по заповед на звънтящи камбанки.
Чудновато болнично отделение с близо стотина легла, копринен таван и прозирни стени…
… в което имаше само три заети легла.
Роланд не разбираше защо Джена бе извадила медальона на мъртвото момче и го бе сложила на врата му, но подозираше, че ако узнаят истината, сестричките от Елурия може да я накажат със смърт.
Затвори очи и се остави тихата песен на докторите насекоми да го приспи.
IV. Паница супа. Момчето в съседното легло. Нощната смяна.
Роланд сънуваше, че огромна буболечка (може би дори докторче), кръжи над главата му и постоянно се удря в носа му — с което повече го дразнеше, отколкото да му причинява болка. Непрестанно се мъчеше да я отпъди с ръка и макар че при нормални обстоятелства бе едва ли не дяволски ловък, все не съумяваше да я достигне. Буболечката посрещаше с кикот всеки неуспешен опит.
„Бавен съм, понеже съм болен“ — рече си в просъница.
Не, пленен из засада. Влачен по земята от бавните мутанти и спасен от сестричките от Елурия.
Пред погледа му ненадейно изплува яркият спомен за човешка сянка, която израства от сянката на преобърнатия фургон, а в ушите му отекна пронизителен злорад възглас: „Па-а!“
Събуди се толкова рязко, че сложната плетеница от ремъци се разлюля, а жената, която стърчеше край главата му, почукваше го с огромна дървена лъжица по носа и се кикотеше, отскочи така стреснато, че паницата в другата и ръка се изплъзна от пръстите й.
Роланд се пресегна с обичайната си бързина — раздразнението, че ръката му се бави, бе само част от съня. Хвана паницата, преди да се е разплискала. Жената — сестра Кокина — се опули насреща му.
От рязкото движение гърбът му изтръпна от болка, но тя далеч не можеше да се мери с предишната, а и вече не усещаше никакво движение по кожата си. Може би „докторчетата“ просто спяха, но Роланд имаше чувството, че са си отишли.
Протегна ръка за лъжицата, с която сестра Кокина му досаждаше допреди малко (въобще не се учуди, че някоя от тях е в състояние да дразни болния спящ човек по такъв начин — би се смаял единствено ако бе видял Джена); тя му я подаде, продължавайки да се пули насреща му:
— Много си бил бърз! Туй, дето го направи, беше като магия, хем едва що отваряш очи!
— Не го забравяй, сай — отвърна Роланд и опита супата. В течността плуваха късчета пилешко месо. Може би при други обстоятелства щеше да я намери доста постна, но сега му се стори като амброзия. Лакомо започна да се храни.
— Какво ще рече туй? — полюбопитства тя. В стаята вече се смрачаваше, а розово-оранжевите ивици по отсрещната стена означаваха, че слънцето клони на залез. На тази светлина Кокина изглеждаше доста млада и хубавичка… но всичко бе външен блясък, вещерски труфила.
— Нищо конкретно. — Захвърли лъжицата, тъй като много го бавеше, и надигна паницата да пие направо от нея. Изгълта цялата порция на четири глътки. — Вие бяхте много добри с мен…
— Тъй, тъй, много добри! — доста възмутено го прекъсна тя.
— …и се надявам, че зад тази добрина не се крият непочтени мисли. Ако е така, сестро Кокина, не забравяй, че съм бърз. Аз от своя страна не винаги съм бил добър.
Тя не отвърна, само посегна да вземе празната паница, която Роланд и подаде. Пое я много внимателно, сякаш се боеше пръстите им да не се докоснат. Погледът и се плъзна към гърдите му, където висеше медальонът, отново скрит в пазвата на нощницата. Стрелеца не каза нищо повече — не искаше да отслаби въздействието на безмълвната заплаха, като припомни на сестрата, че я отправя невъоръжен човек, който виси полугол във въздуха, понеже гърбът му не може да понесе тежестта на собственото му тяло.