Сестричките от Елурия
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Сестричките от Елурия». Краткое содержание книги:
— Изпрати ми Джена. Ще ям каквото тя ми донесе.
Сестра Мери се смръщи като буреносен облак.
— Няма да я видиш повече. Освободена е от Дома за размисъл срещу тържествено обещание да удвои времето за размисъл… и да не припарва до лечебницата. А сега яж, Джеймс, или който и да си. Погълни онова, което е в супата, иначе ще те накълцаме с ножове и ще го втрием в кожата ти с вълнени лапи. За нас е безразлично кой от двата начина ще предпочетеш, нали, Луиз?
— Напълно. — Тя продължаваше да държи паницата под носа му. От нея се надигаше ароматна пара и сладко ухаеше на пиле.
— Но за теб може би не е — без капка чувство за хумор се ухили сестра Мери, оголвайки неестествено големите си зъби. — Рисковано е да проливаме кръв тук. Докторчетата не я обичат. Действа им възбуждащо.
Не бяха единствените, на които им действа възбуждащо, и Роланд го знаеше. Знаеше също така, че по въпроса със супата няма избор. Грабна паницата от Луиз и бавно засърба. Какво ли не бе готов да даде да изтрие задоволството, изписано на лицата им.
— Браво — похвали го тя, като и върна паницата; дори надникна вътре, да се увери, че я е изпразнил до дъно. Ръката му бързо натежа и немощно увисна в предназначената за нея примка. Сякаш всичко наоколо започна да се смалява и да се отдръпва.
Сестра Мери се наведе над постелята му и издутата и одежда го докосна по рамото. Излъчваше странна миризма, едновременно гнила и суха. Стрелеца не повърна единствено от безсилие.
— И махни това златно грозилище от себе си, като посъбереш малко сили — пусни го в нощното гърне под леглото. Където му е мястото. Чак оттук ме заболява главата и ме стяга гърлото.
— Щом толкова държиш, махни го сама — с огромно усилие отвърна Роланд. — Как бих могъл да ти попреча, мръснице?
Тя отново се намръщи като буреносен облак. Роланд предположи, че ако не я беше страх да припари толкова близо до медальона, щеше да го зашлеви за тези думи. Но явно не смееше да го докосва по-високо от кръста.
— Недей да бързаш толкова. Не е късно да заповядам да бичуват Джена. Може и да носи Тъмните камбанки, но аз пък съм Голямата сестра. Хубавичко си помисли.
Тръгна си. Сестра Луиз я последва, отправяйки на болния последен поглед през рамо — странна смесица от страх и похот.
„Трябва да се махна от тук… просто трябва“ — рече си Роланд.
Но вместо това отново се пренесе на онова тъмно място, което не беше точно сън. Като че ли все пак бе поспал известно време, дори сънува. Нечии пръсти галят дланта му, нечии устни целуват ухото му и шепнат:
„Виж под възглавницата си, Роланд… но не издавай пред никого, че съм била тук.“
След време Роланд отново отвори очи, едва ли не очаквайки да види красивото лице на Джена, надвесено над себе си. С черния кичур, изскочил изпод булото и като запетайка. Наоколо нямаше никого. Копринените драперии околовръст блестяха ослепително и макар да бе невъзможно да се разбере колко е часът, Роланд предположи, че е към обяд. Бяха изминали приблизително три часа, откакто погълна втората порция супа.
Джон Норман продължаваше да спи, от време на време носът му леко просвирваше.
Роланд понечи да вдигне ръка и да я пъхне под възглавницата. Тя отказа да се помръдне. Успя да размърда върховете на пръстите си, но това бе всичко. Зачака, мъчейки се да си възвърне търпението. Не беше лесно. Казаното от Норман не му излизаше от ума — след нападението оцелели двайсетина… най-малко. „Един по един изчезнаха всичките, накрая останахме само аз и онзи човек. А сега и ти.“
„Момичето не е идвало_ — обади се разумът му с тихия, изпълнен с тъга глас на Алан, един от старите му приятели, които отдавна не бяха сред живите. — Не би посмяло да дойде, особено като знае, че останалите го следят. Просто си сънувал.“_
Но надали е било само сън.
По някое време — примерно след час, съдейки по незабележимо изместващите се ярки ивици по тавана — Роланд опита повторно. Този път успя. Възглавницата беше пухкава и мека, старателно нагласена в плетеницата от ремъци, която придържаше врата му. Отначало не намери нищо, но като пъхна ръка по-надълбоко, напипа кораво снопче пръчици.
Поспря за миг да събере сили (всяко движение неимоверно много го затрудняваше, като да плуваше в лепило) и бръкна още по-навътре. Стори му се, че е изсъхнало букетче. Като че ли беше обвито с панделка.
Роланд се огледа, за да се увери, че все още е сам, а Норман продължава да спи, сетне измъкна находката си. Стискаше шест крехки зеленикави стъбълца папур с кафяви главици. Излъчваха странен аромат на хляб, който напомни на Стрелеца за детството му и за ранните набези до кухните на Голямата зала, когато двамата с Кътбърт все гледаха да изпросят от готвачите по някое лакомство. Папурите бяха вързани с широка бяла копринена кордела и миришеха на препечен хляб. Отдолу бе пъхнато късче плат. И то бе копринено, както всичко останало на това проклето място.