Ламермурската невеста [bg]

Луси често беше водач на баща си, който поради голямата си заетост с политически и държавни дела почти не познаваше обширните си имоти. При това той рядко напускаше Единбург, а Луси прекарваше с майка си лятото в замъка Рейвънсууд; и може би защото много обичаше природата, а може би и затова, че не познаваше друго забавление, тя от сутрин до вечер бродеше из околностите на замъка, така че нямаше пътечка или долчинка, които да не е опознала, и всеки сенчест кът от край до край.

Както вече казахме, лорд-пазителят не беше равнодушен към красотите на природата и ще бъде справедливо да добавим, че двойно им се наслаждаваше, като вървеше през гората в компанията на своята очарователна, непосредствена и много привлекателна дъщеря, нежно облегната на ръката му. Луси му предлагаше да спре очи на някой грамаден стар дъб, да се полюбува на някоя неочаквана извивка на красиво лъкатушещата сред хълми и долини пътечка, която, започнала от планинската теснина, изведнъж ги доведе на една височинка, откъдето се разкриваше великолепен изглед към разстлалите се долу равнини, а после, поемайки надолу, се губеше сред скали и горски дебри, увличаше натам, където беше още по-усамотено.

Като спряха на едно такова хълмче с хубав изглед към околността, Луси каза на баща си, че са само на две крачки от къщичката на сляпото й протеже; и наистина, като минаха по склона на ниско възвишение, където ги отведе тясната пътечка, утъпкана от клетата Алис, видяха сгушената в дълбока и здрачна падина бедна хижа, почти толкова лишена от светлина, колкото очите на сляпата старица.

Хижата бе изградена в подножието на стръмна скала, която сякаш заплашваше да отрони от гръдта си някой къс и да смаже с него крехката постройка. Стените на тази бедна хижа бяха струпани от торф и камъни, а сламеният покрив почти се бе разпаднал. Тънката струйка синкав дим, която бликаше от покрива, обвиваше с къдрите си бялата скала и придаваше на цялата картина необикновено меки очертания. В малката, запусната градина, заобиколена от безразборно и гъсто израсли бъзови храсти — те образуваха нещо като жив плет, — до кошерите, от чиито мед се прехранваше, седеше „старицата“, при която Луси водеше баща си.

Каквито и нещастия да бяха сполетели в живота бедната Алис, колкото и жалко да изглеждаше в момента жилището й, достатъчен бе само един поглед, за да се разбере, че нито годините, нито нищета, нито изпитания, нито болест биха могли да сломят духа на тази забележителна жена.

Алис седеше на торфена пейчица под една висока и много стара плачеща бреза. Видът на сляпата бе едновременно величествен и тъжен — така изобразяват Юда, седнал под палмата. Старицата бе висока и годините почти не бяха поразили внушителната й осанка. Скромната й селска рокля бе много спретната, което не се среща често сред хората от нейното съсловие; тя бе ушита старателно и дори с вкус, което също бе необичайно. Но най-силно впечатление правеше лицето на тази жена: в израза му се таеше нещо, което караше посетителите на малката хижица да се отнасят към нейната стопанка с почит и любезност, и старата спокойно приемаше това като напълно заслужено внимание. Навремето тя е била хубавица, но хубостта й по-скоро се дължеше на безстрашния й, мъжествен характер, а такава хубост не чезне с годините; напротив, в чертите й се бяха затвърдили силните й чувства, дълбокият й ум и гордият й нрав — а това, както и облеклото й, говореше, че Алис съзнава превъзходството си над околните. Изглеждаше почти невероятно едно лице, лишено от зрение, да изразява така силно характера на човека; по очите на Алис — с невиждащи зеници, които прозираха през полуотворените клепачи — не накърняваха общото впечатление. Приспивната песен на пчелите явно бе унесла сляпата жена в някаква забрава, но това не беше дрямка.