Ламермурската невеста [bg]

Но по отношение на външния свят Луси лесно се поддаваше на влиянието на околните. Най-често й беше напълно безразлично как ще постъпи и тя без съпротива се съгласяваше с решения, подсказани й от приятелите, навярно поради това, че нямаше собствени решения. Не се съмнявам, че всеки от нашите читатели е срещал в познати семейства същество с подобен мек и отстъпчив нрав, което сред хора с потвърди и енергични характери послушно следва чуждата воля като цветче, понесено от буйното течение на някой поток. Такива кротки, смирени създания, които безропотно пристъпват по посочения път, обикновено са любимци на онези, пред които са принесли в жертва своите естествени наклонности.

Така беше и с Луси Аштън. Баща й — проницателен, недоверчив и светски човек — изпитваше към нея толкова силна привързаност, че понякога сам се учудваше на това свое чувство. По-големият брат на Луси, човек по-амбициозен и от баща си, обичаше сестра си от все сърце. Войник, израсъл във време на нравствена разпуснатост, той предпочиташе компанията на Луси пред удоволствията и амбицията за блестяща военна кариера и почести. По-малкият й брат, във възрастта, когато умът още се занимава с незначителни неща, споделяше с Луси своите юношески радости и опасения, разказваше й за ловните си успехи, за огорченията и споровете с наставници и учители. Луси търпеливо и дори съчувствено изслушваше излиянията на брат си, колкото и безинтересни да бяха. Като добра сестра тя знаеше, че тези дреболии вълнуват и занимават съзнанието на момчето, а това бе достатъчно, за да го дари с вниманието си.

От цялото семейство само майката не споделяше всеобщата любов към Луси. Според лейди Аштън недостатъчно твърдият характер на дъщеря й се дължал на преобладаващата в жилите й бащина плебейска кръв и тя присмехулно я наричаше Ламермурската овчарка. Макар че беше невъзможно да се отнесеш недоброжелателно към едно толкова нежно и кротко създание, пред Луси лейди Аштън предпочиташе по-големия си син, наследил голяма доза от надменността и амбициите на майка си; прекалената мекота на Луси тя бе склонна да оприличи на умствен недостатък. Слабостта на лейди Аштън към по-големия й син имаше и друга причина: въпреки обичая в знатните шотландски семейства този неин син бе наречен на името на баща й.

— Моят Шолто — твърдеше тя — ще опази неопетнена честта на майчиния род, ще възвиси и ще прослави името на баща си. Бедната Луси не е родена за кралски двор или за светско общество. Трябва да я омъжим за някой провинциален леърд, достатъчно богат, за да може да живее в охолство с него, без никакви усилия от нейна страна, и да не лее сълзи в мигове на безпокойство, освен когато си помисли, че мъжът й може да си счупи врата по време на лов за лисици. Но нашият дом не се е възвисил чрез селските забави и развлечения и не по този начин може да укрепне и да се умножи славата му. Сър Аштън отскоро е лорд-пазител на печата: длъжни сме да приемаме така високото си положение, като че то е за нас нещо съвсем естествено; трябва да докажем, че сме достойни за оказаната чест и сме способни да я задържим и оправдаем. Пред тези, които векове стоят на държавното кормило, хората се прекланят от присъща и унаследена почит; но никой няма доброволно да ни се покланя, ако сами не го заставим да превие гръб. А дъщеря, която приляга само за овчарска идилийка или за манастир, едва ли ще успее да си спечели почит там, където тази почит се придобива със сила; и тъй като небето не е благоволило да ни дари с трети син, то би могло поне да дари на нашата Луси силен характер и да я стори достойна да заеме мястото на син. И ще бъде щастлив за мене онзи миг, в който я видя да се омъжва за човек, дарен с енергия за двама, или за някого, лишен напълно от амбиции като самата нея.