Горещата конспирация
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Горещата конспирация». Краткое содержание книги:
— Моля? — произнесе едва чуто.
— Най-сетне просветна, приятел! — отвърна един от местните чернокожи, включен от лейтенанта в Сейнт Томас в екипа за наблюдение; обаждаше се от пощата в Роуд Таун.
— Пощенската кутия?
— Не беше много пълна, но тя взе всичко.
— Тя?
— Бяла жена, приятел. Средна възраст, четирийсет-петдесетгодишна, трудно е да се каже, щото и тя е изгоряла от слънцето като нас.
— Косата? Колко е висока?
— Половината сива, половината кафява. Височка е, три-четири пъти по четири пръста над метър и петдесет.
— Това е жена му. Накъде тръгна?
— Качи се в джип без номер, приятел. Към Поинт се отправи, тъй мисля.
— Какво е това Поинт?
— Много са му имената, ама пътят е само един. Тръгвам след нея с мотопеда. Нямам повече време, приятел.
— За бога, чакам да се обадиш пак!
— Обади се на корабчето. Кажи им да тръгнат на изток към Хеви Рок, те го знаят.
Камерън Прайс превключи канала и се свърза с капитана на катера.
— Влезте в пристанището и аз ще се кача. Знаете ли къде се намира Хеви Рок?
— Има си и куп други имена. Зависи къде живееш на Тортола. Нощем е любимо място за кацане на контрабандистите. Тукашните старци разправят, че го използвали за сборище при обеа, то е нещо като вуду.
— Ще тръгнем натам.
Дългите сенки, източени от оранжевото слънце, потъващо зад хоризонта, вече полягаха по водата, когато катерът бавно, мързеливо заобиколи брега.
— Ей го, сър — посочи морският офицер, младши лейтенант, който беше още по-млад и от командващия станцията в Сейнт Томас. — Аз го знам като Голямата каменна майка — додаде младокът и посочи огромна скала, която сякаш се надигаше от морето.
— Това друго име ли е, лейтенант? Голямата каменна майка?
— Май ние така го кръстихме. А иначе не обичаме да идваме тук, много плитчини има.
— Тогава стойте по-далеч от брега. Ако се появи лодка, ще я забележим.
— Цигара отдясно на борда посока северозапад — внезапно прозвуча глас по интеркома.
— По дяволите! — изруга младокът.
— Какво ще рече това? — попита Прайс. — Цигара?
— Така се казва лодката, сър. И нашият катер е бърз, но с тая не може да се мери.
— Обяснете разликата в скоростта, лейтенант.
— Нали това ви говоря. Тия са любимите лодки на наркотрафикантите. Във водата нямат равни. Затова, когато знаем, че ще използват такава, викаме самолет. Само дето при цялото ни оборудване, и по въздух и вода, за нищо не ставаме след мръкнало. Тия лодки са много малки и много бързи.
— Пък аз си мислех, че ще е проста работа.
— Странен ще да е тоя чешит, сър. Ако издуе мотора докрай, няма да го видим повече. Нито ще го засечем, нито ще го спрем.
— Не искам да го засичаме, нито да го спираме, лейтенант.
— В такъв случай, сър, кажете защо, по дяволите, сме тук?
— Искам да зная накъде се насочва. Това можем да разберем, нали?
— Вероятно. Поне ще видим парче суша, някой остров навярно. Тук обаче те са много, тъй че акостира ли, така че да го засечем с радара, а после тръгне отново, ще успеем!
— Говорим за жена, лейтенант.
— Ами? Аз пък не знаех.
— Пригответе радара, ще рискувам.
На картите въпросният мъничък остров бе отбелязан само като Означение 26. Ненаселен; неизследвана растителност; не привлича заселници. Това бяха просто шест-седем квадратни километра вулканична скала, погълната от дълбините на океана, с няколко възвишения, покрити с буйна зеленина, подхранвана от тропическото слънце и следобедните дъждове, която смело пълзеше надолу към брега. Макар някога да е била смятана част от испанската карибска верига, не бе известно към скалата-остров някой да бе предявявал претенции. Сираче насред морето от непризнати деца, за което никой не го беше грижа.
Камерън Прайс стоеше в средата на корабчето, надянал водолазен костюм, предложен му от бреговата охрана. В краката му се виждаше стълба, която отвеждаше към гумена лодка, снабдена с малък, максимално обезшумен двигател, с мощност три конски сили, която щеше да го отведе до брега. В лявата си ръка държеше непромокаемата си чанта с най-необходимите вещи.
— Ужасно неловко се чувствам, че трябва просто да ви оставя тук, сър — рече младичкият капитан на катера.
— Не се тревожете, лейтенант, това е крайната ми цел. Не забравяйте, че мога да се свържа с вас по всяко време, нали?
— Разбира се. Както пожелахте, ще останем тук, на около осем километра от сушата, ако светлината е подходяща, извън полезрение.
— Когато слънцето изгрее, просто останете на слънчевата пътека. В това отношение поне старите филми за каубои и индианци са били достоверни.