Две малки момиченца в синьо

Анджи буташе количката към фармацевтичната секция, когато устата й пресъхна. Близо до щанда бе поставена снимка на близначките в цял ръст. Надписът с големи букви гласеше: „Отвлечени. Награда за всяка информация относно местонахождението им“.

На щанда нямаше никого, освен Хулио.

— Здрасти, Анджи! — поздрави я той и посочи снимката. — Ужасно е, нали? Отвлекли са тези дечица. Да се чуди човек що за чудовище може да извърши подобно нещо.

— Да, лоша работа — съгласи се Анджи.

— Радвам се, че в Кънектикът все още има смъртно наказание за подобни деяния. Ако нещо се случи на тези деца, със собствените си ръце ще приготвя смъртоносната инжекция за гадовете, които са ги отвлекли. — Той поклати глава. — Можем само да се молим да се приберат невредими вкъщи. Анджи, с какво мога да ти помогна?

Усещайки как пот избива по челото й от нерви, тя се престори, че търси нещо в джобовете си, сетне сви рамене.

— Май нищо. Изглежда, съм забравила рецептата.

Дори в нейните уши обяснението звучеше неубедително.

— Мога да се обадя на доктора ти.

— О, благодаря, но той е в Ню Йорк. Знам, че не е в кабинета си. Ще дойда по-късно.

Внезапно си спомни, че когато дойде да купи мехлема за раменете на Клинт, беше поговорила няколко минути с Хулио и спомена, че живее с приятеля си в бунгалото на територията на клуба. Това се бе случило поне преди шест месеца, но Хулио все още помнеше името й. Дали си спомняше и къде живее? Със сигурност!

Хулио беше висок, латиноамерикански тип, на нейната възраст. Носеше очила с наистина секси рамки, които подчертаваха очите му. Тя забеляза, че погледът му се плъзна бързо по съдържанието на количката й.

Там бяха неща, които не трябваше да вижда. Детски аспирин. Капки за нос за деца. Спирт за разтриване. Инхалатор.

„Дали ще се запита защо купувам неща за болно дете?“ — помисли си Анджи, като същевременно се бореше да прогони от съзнанието си ужасяващата възможност. Не биваше да мисли за това. Беше тук, за да купи лекарства. Малко „Викс“ в инхалатора ще свърши работа, реши тя. На времето й действаше добре.

Тя забърза по третата пътека, грабна един буркан „Викс“ и се отправи към касата. Едната каса бе затворена, на другата вече имаше опашка от шест души. Трима от тях минаха доста бързо, но точно тогава касиерката обяви:

— Работното ми време свърши. Само след минута ще дойде колежката.

Глупава гарга, изруга наум Анджи, докато новата касиерка сякаш цяла вечност се настаняваше зад касата.

Побързай, подкани я мислено и ритна нетърпеливо количката.

Мъжът пред нея, огромен и едър тип с препълнена количка, се обърна. Недоволното му изражение мигновено се смени с широка усмивка.