Две малки момиченца в синьо

Цялата трепереше. Не можеше да се стопли, дори с пуловер върху екипа за тичане пак й беше студено. Сигурно точно така се е чувствала Ан Мороу Линдберг, когато бебето й е било откраднато от къщата им в Ню Джърси. Беше чела книгата й като гимназистка. Казваше се „Часът на златото, часът на оловото“.

Олово. Тялото й тежеше като олово. Бе се превърнала в олово.

Искаше си децата.

Маргарет стана и прекоси стаята до нишата на прозореца, където бе оформено място за сядане. Наведе се и взе първо едното, а после и другото оръфано мече, любимите играчки на момиченцата, и ги притисна силно към себе си.

Погледна през прозореца и с изненада видя, че е започнало да вали. През целия ден беше слънчево. Студено, но слънчево. Кати май се разболяваше. Маргарет усети как в гърлото й напират ридания. Насили се да ги преглътне и се опита да си спомни какво й бе казал агент Карлсън.

Десетина агенти от ФБР търсеха близначките. Още два пъти по толкова проверяваха данните в главната квартира на ФБР в Куонтико и издирваха хора, за които имаше информация, че са малтретирали или насилвали деца. Проучваха сексуалните престъпници, които живееха в района.

Мили боже, не това! Само не това, помисли си с ужас тя. Не позволявай някой да ги нарани.

Капитан Мартинсън изпрати полицаи във всяка къща в града, за да разпитат дали хората са видели някого, който им се е сторил подозрителен по един или друг начин. Свързаха се с агенцията по недвижими имоти, чрез която семейството бе купило къщата, за да открият кой друг я е разглеждал и е бил запознат с разположението на стаите. Капитан Мартинсън и агент Карлсън твърдяха, че не може да не е останала следа. Пропукване, пропуск, улика, която да им подскаже накъде да се насочат. Все някой трябваше да е видял нещо. Снимките на момиченцата бяха разпространени из цялата страна. Бяха качени в интернет и публикувани на първите страници на вестниците.