Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)

Белият човек се наведе напред. Арсат се изправи — неясен и смълчан силует над гаснещите въглени на огъня. Над лагуната се беше прокраднала ниска мъгла, която бавно закриваше блещукащите очи на звездите. Земята вече беше покрита с обширни бели изпарения, носещи се на студени и сиви талази, завихрящи се безшумно около стволовете на дърветата и стените на къщата, която сякаш се носеше над неспокойната и неосезаема илюзия за море. Само в далечината върхарите на дърветата се очертаваха на фона на просветващия небосвод, подобно на някакъв мрачен и неприветлив бряг — измамен, немилостив и черен.

Гласът на Арсат прокънтя в дълбоката тишина:

— Тя беше там! Тя беше с мен! За да я имам, бих застанал сам срещу цялото човечество. Да, тя беше там — и…

Думите му отекнаха в празното пространство. Той спря и като че ли се заслуша как те отмират някъде далеч в отвъдното, където няма нито помощ, нито спомени. След това каза тихо:

— Туан, аз обичах брат си.

Внезапен повей на вятъра го накара да потръпне. Високо над главата му, високо над безмълвното море от мъгла увисналите листа на палмите се докосваха с жаловита въздишка. Белият човек протегна нозе. Главата му беше клюмнала на гърдите и той прошепна тъжно, без да повдигне поглед:

— Всички обичаме братята си.

Арсат избухна в яростен шепот:

— Какво ме засяга кой е умрял? Аз исках мир в душата си.

Той, изглежда, чу някакъв шум в къщата, ослуша се и безшумно се вмъкна вътре. Белият човек се изправи. Бризът се носеше на вълни. Звездите станаха по-бледи, сякаш се бяха отдръпнали назад в мразовитите дълбини на необятното пространство. След хладния повей на вятъра последваха няколко мига на пълно спокойствие и абсолютна тишина. След това иззад черния и назъбен силует на гората, към небето се стрелна стълб златиста светлина и се разля над полукръга на източния хоризонт. Слънцето беше изгряло. Мъглата се вдигна; дробеше се на плаващи късове и се превръщаше в тънки кръгове, които се стапяха в небето; разбулената лагуна лежеше, лъснала и черна, в плътните сенки в подножието на стената от дървета. Бял орел се издигна над нея в кос и бавен полет, достигна ясната слънчева светлина и заблестя за миг, след това се извиси още по-нагоре и се превърна в тъмна и неподвижна точка, преди да изчезне в синевата, сякаш беше напуснал земята завинаги. Белият човек, изправил се пред вратата и зареял поглед нагоре, дочу откъм къщата неясен и сподавен шепот, последван от силен стон. Изведнъж Арсат изтрополи навън с разперени ръце, потрепери и застина с невиждащ поглед. След малко проговори: