Червеношийката

Държеше кибритената клечка скрита в шепата си и отривисто я драсни по грапавата повърхност на кутийката. Сярата пламна при втория опит и Едвард успя да запали цигарата, дръпна от нея и я подаде мълчаливо на следващия. Мъжете внимателно си дръпваха и я даваха на съседа си. Никой не продумваше, сякаш всички бяха потънали в мислите си. Но Гюдбран знаеше, че и те като него се ослушват.

Изминаха десет минути, без да чуят и звук.

— Навярно ще бомбардират със самолети Ладожкото езеро — изрази съмненията си Халгрим Дале.

Всички бяха чували слуховете за руснаци, които бягат от Ленинград по заледеното езеро. Но пък благодарение на леда генерал Жуков получаваше провизии в обсадения град.

— Сигурно в града вече умират от глад — Дале кимна на изток.

Но Гюдбран слушаше такива приказки, откакто го изпратиха тук преди почти година, а те в се още дебнеха някъде там и стреляха по теб, щом си подадеш главата над ръба на окопа. Миналата зима всеки ден в окопите им идваха руски дезертьори с ръце на тила. Беше им дошло до гуша и решаваха да се предадат на врага за малко храна и топлина. Но и дезертьорите вече оредяха, а двамата гологлави нещастници, дошли предната седмица, не скриха недоверието си, виждайки, че и норвежците са мършави като тях.

— Двадесет минути. Няма да се върне — отсече Синдре. — Убили са го. Като куче.

— Затваряй си устата! — Гюдбран пристъпи към Синдре, който тутакси се изправи. Синдре, макар и с цяла глава по-висок, очевидно нямаше никакво желание да се бие. Много добре помнеше руснака, когото Гюдбран уби преди няколко месеца. Кой би помислил, че кроткият, внимателен Гюдбран е способен на такава лудост? Руснакът, промъкнал се незабелязано между два подслушвателни поста, бе убил всички, легнали да спят в двата най-близки бункера — единия с холандци, другия с австралийци преди да влезе при тях. Спасиха ги въшките.

Имаха въшки навсякъде, но най-много по топлите места, под мишниците, под пояса, по слабините и около глезените. Гюдбран, скатал се най-близо до изхода, не можеше да заспи заради така наречените от войниците „въшливи рани“ по краката — открити рани, понякога с големината на монета от пет йоре: въшките гъмжаха около ръба им и се радваха на уюта. Гюдбран тъкмо бе извадил байонета и правеше безуспешни опити да ги изстърже от раната, когато руснакът застана на вратата с намерението да открие огън. Гюдбран долови само силуета му, но по очертанията на вдигнатата винтовка „Мосин-Нагант“ веднага разбра, че това е враг. Само с тъпия си байонет Гюдбран успя така да разфасова руснака, че не му остави и капка кръв, когато после го изнесоха на снега.

— Починете си, момчета — Едвард дръпна Гюдбран настрана. — И ти трябва да поспиш малко, Гюдбран, дежурството ти свърши преди час.

— Отивам да го търся — опъна се Гюдбран.

— Никъде няма да ходиш! — отсече Едвард.