Червеношийката

— Много си муден, Гюдесон, ще се измъкне — Синдре плю в снега.

— Няма — изрече Даниел още по-тихо и продължи да се прицелва. От устата му вече почти не излизаше пара.

Последва силно, пронизително изсвирване, предупредителен вик и Гюдбран се хвърли върху покритото с лед дъно на окопа, разперил две ръце над главата си. Отвесната стена се разклати. Посипаха се кафяви, замръзнали буци пръст, една от тях улучи каската на Гюдбран и тя се свлече над очите му. Той изчака да се увери, че повече нищо няма да пада от небето и надигна каската. Всичко бе утихнало и по лицето му се бе полепил тънък бял воал от снежинки. Твърдят, че никога не чуваш улучилата те граната, но Гюдбран, видял резултата от доста свирещи гранати, знаеше, че това не е самата истина. Пламък освети окопа и постепенно той успя да различи бледите лица на останалите и сенките им по стените на окопа, сякаш пълзящи приведени към него. Но къде беше Даниел? Даниел!

— Даниел!

— Пипнах го — обади се Даниел. Продължаваше да лежи горе на ръба на окопа. Гюдбран не вярваше на очите си.

— Какво казваш?

Даниел се спусна в окопа и изтупа снега и буците пръст от себе си. По лицето му грееше широка усмивка.

— Нито един проклет руснак няма да стреля по патрулите ни тази вечер. Турмуд е отмъстен. — Той заби токовете си в ръба на окопа, за да не се подхлъзне по коварно гладкия лед.

— Друг път! — възкликна Синдре. — Друг път си го уцелил, Гюдесон. Видях как руснака изчезна долу в падината.

Малките му очи шареха от човек на човек, за да разберат дали някой от тях вярва на хвалбите на Даниел.

— Правилно — съгласи се Даниел. — Но след два часа ще се развидели и той знаеше, че трябва да излезе оттам преди това.

— Именно, и се опита да излезе твърде рано — побърза да уточни Гюдбран. — Излезе от другата страна, нали, Даниел?

— Рано или не — усмихна се Даниел, — щях да го пипна при всички случаи. Синдре изсъска:

— А сега си затваряй голямата уста, Гюдесон.

Даниел вдигна рамене, провери патронника и зареди отново. После се обърна, метна пушката на рамо, заби ботуша си в заледената стена и отново се озова на ръба на окопа.

— Дай ми лопатата си, Гюдбран.

Даниел я пое и се изправи в цял ръст. В бялата зимна униформа силуетът му се открояваше на фона на черното небе, а пламъците сякаш образуваха ореол над главата му.

Изглежда като ангел, помисли си Гюдбран.

— Какво, по дяволите, правиш, човече? — извика Едвард Мускен, техният командир. Сдържаният мьондалец рядко повишаваше глас на ветераните, каквито бяха Даниел, Синдре и Гюдбран. Най-често при грешка новобранците си патеха от гнева му. Слушаха конското, спасило живота на мнозина от тях. Сега Едвард Мускен се бе втренчил в Даниел с едното си изцъклено око, което никога не затваряше. Даже и когато спеше. Гюдбран сам бе свидетел.

— Осигури си прикритие, Гюдесон! — извика командирът.

Но Даниел само се усмихна и в следващия миг изчезна, единствено парата от устата му се видя за частица от секундата. После пламъкът се скри зад хоризонта и всичко отново потъна в мрак.