Буреносен фронт

Мак сви рамене и се върна към печката. Надникна в неясното отражение на едно огледало зад бара.

— Хари — каза той, — следят те.

Денят беше твърде напрегнат и не можех да избягна чувството на стягане в раменете. Обхванах чашата си с две ръце и преговорих наум няколко израза на развален латински. Не пречи да се подготвиш за отбрана, в случай че някой реши да те нападне. По отражението в старото захабено огледало забелязах, че някой се приближава към мен. Мак продължаваше да готви невъзмутимо. Нищо не можеше да го смути.

Усетих парфюма още преди да се обърна.

— Я виж ти, госпожица Родригес — казах аз. — Винаги ми е приятно да ви видя.

Тя се закова на няколко крачки зад мен, очевидно смутена. Едно от предимствата да си магьосник, е, че хората винаги приписват всичко, което правиш, на магията, понеже не им идва на ум някакво по-просто обяснение. Тя изобщо не би предположила, че парфюмът й я издаде, а смяташе това, че съм я разкрил, без да я виждам, за проява на тайнствена, мистична сила.

— Заповядайте — поканих я аз. — Седнете. Предлагам да ви почерпя едно питие, но отказвам да ви кажа каквото и да било.

— Хари, не съм дошла по работа — смъмри ме тя и се разположи на съседното столче на бара.

Беше средна на ръст и притежаваше удивителна смугла красота, имаше делови вид и носеше сако и пола, чорапогащник и обувки с висок ток. Черната права коса беше подрязана на врата й на черта и бе разделена по средата на два кичура, които обрамчваха тъмната кожа на челото, подчертавайки ленивата привлекателност на дълбоките й очи.

— Сюзан — скарах й се аз. — Нямаше да сте тук, ако не сте по работа. Добре ли прекарахте в Брансън?

Сюзан Родригес беше репортер на чикагския „Аркейн“ — жълт вестник, който се занимаваше с всички свръхестествени и паранормални събития в Средния Запад. Най-често това, което пишеха, звучеше като: „Човекът маймуна забелязан с незаконното отроче на Елвис Пресли“ или „Мутиралият призрак на Кенеди отвлича омагьосано момиче скаут“. Но понякога, много рядко, „Аркейн“ отразяваше нещо истинско, като „Нашествието на невидимите“ от 1994 г., когато целият град Милуоки просто изчезна за повече от два часа. Правителствените спътникови снимки показаха долината на реката, обрасла с дървета и лишена от всякакво човешко присъствие. Всички връзки замлъкнаха. След няколко часа градът се появи отново и никой от неговите жители не беше усетил нищо.

Тя се въртеше около мен и по време на посещението ми в Брансън миналата седмица. Изобщо започна да се влачи след мен още от времето, когато ме интервюира малко след като бях отворил офиса си. Трябваше да й го призная — имаше инстинкт. И достатъчно любопитство да си създава непрекъснато проблеми. При първата ни среща към края на интервюто ме подлъга да я погледна в очите — млад репортер, който иска да види интервюирания под друг ъгъл. Но след като разменихме погледи, тя беше тази, която припадна.