Буреносен фронт
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Досиетата на Дрезден #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Иванов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Буреносен фронт». Краткое содержание книги:
— Моника — обадих се аз и пуснах в ход най-невинната си и дружелюбна усмивка.
Тя примигна, когато се приближих.
— О, вие ли сте, Хари…
Усмихнах се и подадох ръка.
— Хари Дрезден, госпожо. Приятно ми е.
Забави се миг преди да поеме ръката ми, но определено задържа погледа си, насочен към гърдите ми. В този момент бях доволен, че си имам работа с някого, който е прекалено нервен, да ме погледне в очите. Стиснах леко ръката и минах покрай нея, за да отключа вратата на офиса.
— Простете за закъснението, но в последния момент ми се обадиха от полицията и трябваше да направя един оглед.
— Така ли? — попита тя. — Значи полицията… — Тя махна с ръка, вместо да довърши изречението, и влезе през вратата, която аз държах отворена.
— От време на време — кимнах аз. — Като попаднат на нещо странно, искат и аз да хвърля един поглед.
— Какво нещо?
Потръпнах и преглътнах отговора. Помислих си за труповете в „Медисън“ и ми прилоша. Когато погледнах към Моника, видях, че изучава чертите ми, прехапала нервно долната си устна. Щом ме усети, веднага отвърна поглед.
— Да ви предложа кафе? — попитах я аз.
Затворих вратата след нас и запалих лампите.
— Не, благодаря, няма нужда.
Тя стоеше права и гледаше кашона с прочетените книги, и стискаше с две ръце чантата пред себе си. Имах чувството, че ще изпищи, ако й кажа внезапно „бау“, затова се придвижвах внимателно и бавно, докато направих за себе си чаша нес кафе. Вдишвах и издишвах, извършвайки познатите движения, докато успея да се успокоя от срещата с Марконе. Когато приключих, кафето ми беше готово. Разположих се зад бюрото си и я поканих да седне на един от столовете пред мен.
— И така, Моника — подхванах аз. — С какво мога да ви бъда полезен?
— Ами нали ви казах, че съпругът ми е… ами такова… — И кимна към мен, като направи някакъв странен жест.
— Изчезнал? — добавих аз.
— Да — каза тя, въздъхвайки почти облекчено. — Но не по някакъв мистериозен начин. Просто го няма. — Тя се изчерви и заекна. — Взел си е някои неща и си е тръгнал. Без нищо да каже. Оттогава го няма. Вече започвам да се тревожа за него.
— Хм — попитах аз, — от колко време го няма?
— От три дни — отговори тя.
Кимнах.
— Вероятно има някаква причина, за да потърсите мен, а не някой частен детектив или полицията.
Тя отново се изчерви. Лицето й беше много подходящо за целта с неговата момичешка, светла кожа. Всъщност беше направо прелестно.
— Да. Той се интересуваше от… от…
— От магия?
— Да. Купуваше си книги от щанда за езотерика на една книжарница. Но не от онези четива за замъци и дракони. Сериозни неща. Купи си и карти за тарот. — Тя произнесе думата неправилно, като аматьор.
— А защо мислите, че изчезването му може да има нещо общо с тези интереси?
— Не съм сигурна — призна тя. — Но е възможно. Много съм объркана. Наскоро остана без работа и преживя голям стрес. Тревожа се за него. Струва ми се, че който го открие, би трябвало да може да разговаря с него на тази тема.
Тя пое дълбоко въздух, сякаш усилието да изрече толкова дълги изречения, без нито едно хм, я беше изтощило.
— Все още не разбирам напълно. Защо се обърнахте към мен? Защо не отидохте в полицията?
Кокалчета й побеляха от стискането на дръжката на чантата.
— Той си опакова багажа, господин Дрезден. Полицаите ще решат, че е напуснал жена си и децата. И няма да разследват. Но случаят не е такъв. Той не би постъпил така. Единствената му грижа е да ни осигури добър живот, нищо друго.
Намръщих се. Нервничиш, защото хубостникът май е избягал от теб, а?
— Дори и така да е — казах аз, — защо потърсихте мен? Има частни детективи. Мога да ви препоръчам един много добър, ако решите.
— Защото вие сте запознат… — Тя разтвори колебливо ръце.
— С магията, нали? — попитах аз.