Границата
- Автор: МакКаммон Роберт Рик
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Границата». Краткое содержание книги:
- Я сега... ни кажи... каква причина имаш да вярваш във всичко това, след като не
можеш да си спомниш нищо друго? Да си го чул от някого? От родителите си
например?
- Не. - Итън седеше разгорещен и запотен и се чувстваше неудобно в собственото
си тяло. Костите го наболяваха като болни зъби. - Не знам кой ми го е казал.
Просто... - той срещна озадачения поглед на доктора, чиито сини очи блестяха с
почти трескава настоятелност. - Просто знам, че това е истината. Ние сме на
границата помежду им и на тях не им трябва Земята сама по себе си Става дума
просто за линия в космоса.
Дейв и Джей Ди се спогледаха и Итън прочете неизказания им въпрос: „Вярваш
ли на ушите си?“.
- Наистина съм уморен - призна момчето. - Дали може да полегна някъде?
Потрябваха няколко секунди, докато магията на казаното от него се развали.
Дейв си прочисти гърлото и отвърна:
- Ами да. Има предостатъчно празни апартаменти... - не спомена, че повечето са
били обитавани от хора, с времето изчерпили надеждата си и самоубили се накрая. В
гробището зад тропик сграда бяха посадени дузини боядисани в бяло дървени
кръстове. Цели семейства бяха решили да се отърват от живота си и кой би могъл да
ги обвинява? Сред оцелелите в „Пантър Ридж“ имаше двама свещеници - мъж
презвитерианец и жена методистка – и те и досега изнасяха проповеди и правеха
всичко по силите си, но понякога гласът на Христос не можеше да надвика
далечните експлозии и писъците на нощните нападатели.
За които, прецени Дейв, Итън нямаше нужда да научава точни сега. Те не идваха
всяка нощ, но ако дойдеха тази... момчето набързо щеше да ги опознае.
- Хайде, ела - Дейв стисна угарката от цигарата между зъбите и се изправи. - Нека
те настаним. Ще ти намеря и кофа с пясък, за да поизтъркаш поне част от калта...
Водата представляваше твърде голяма ценност, за да се хаби за миене. Той все
още нямаше намерение да разказва на Итън подробности за тварите, които бяха
убили - изтребили може би пасваше повече на случая - в Стаята за проверки, и за
онова, което изгориха там наскоро, на пръв поглед с човешки вид, но в
действителност същински демон.
Дейв никога не се разделяше с узито си в кобура. Вдигна го от масата и го надяна
и заедно с Джей Ди и момчето излязоха от столовата да намерят апартамент без
петна от човешка кръв навсякъде по стените, по пода или по мебелите.
ЧЕТИРИ
Итън.
Момчето се събуди.
Струваше му се, че някой го е повикал - по името, което беше избрал за себе си,
за да си създаде някаква самоличност. Бяха го извикали не високо, а тихичко.
Достатъчно, та да остане да лежи в леглото на отреденото му жилище с отворени очи,
заслушано в мрака.
В апартамент 246 не беше съвсем тъмно. Мъждукаха слабо два фенера на свещи.
Стените бяха облицовани с евтин кафяв гипсокартон, килимът на пода - с цвят на
жито. Срещу спалнята имаше украса от боядисани в синьо и сребърно метални
квадрати. Плод на нечий артистичен вкус, помисли си Итън. Седна в леглото и
облегна гръб на възглавниците. Беше гладен, жаден и нервен. Носеше тъмнозелена
долница от пижама, принадлежала вероятно на някой мъртвец. Костите все още го
боляха, а контузиите си усещаше натежали от събралата се кръв. Искаше да се
завърне към съня, да се гмурне обратно в покоя му, но не можеше... защото в
мислите му се въртеше нещо... нещо важно... и той не можеше да се досети какво е то.
Чувстваше се като празна дупка в очакване да бъде запълнена. С какво? С
познания? Със спомени? Не съзираше нищо отвъд пробуждането си по време на
тичането през онова поле в дъжда.
- Вода - помисли си. - Жаден съм.
Само че беше наясно, че последните остатъци от вода се разпределят пестеливо и
хората тук отказваха да пият дъждовната вода, понеже е пълна с химикали или
отрови. Те обаче ядяха конете, които пък пасяха трева, а тя се напояваше от дъжда.
Така че на практика всички все пак поемаха от химикалите. Предположи, че дори
изваряването на дъждовната вода на огън не им стига, за да й се доверят напълно.
Така че бутилираната вода намаляваше все повече и повече и когато свършеше,
хората тук все пак щяха да бъдат принудени да пият от дъждовната.
Итън разбираше защо ги е страх да не попаднат в някоя от схватките между