Границата

и навиците си, и после -като възрастен в предходния свят. Сега му беше по-трудно, а

и нямаше обяснение защо му е да се придържа към колкото се може повече от

старите си навици, но той беше човек на реда и порядките и това запазваше връзката

му с онази личност, която бе представлявал навремето. Най-вероятно освен това

опазваше здравия му разум и желанието за живот.

- След подобни травми - предположи - бих се усъмнил, че ще си способен да

ходиш, а не да тичаш. Но пък ти наистина си съвсем млад. На петнайсет, бих

предположил. И все пак... - докторът замлъкна, неспособен да стигне до никакво

заключение по случая, не и без сериозни лабораторни изследвания, и този факт го

притесняваше особено много. Макар да беше убеден, че момчето е човек. Почти

сигурен. Физиологичният разтвор определено не му подпали кръвта и не го принуди

да се обърне на бодливо чудовище или на виещ паякоподобен кошмар, както се беше

случвало при предишните тестове на затваряни в стаята тъй наречени „човеци“.

- И все пак - изръмжа Дейв, който всъщност не възнамеряваше да се тросва -

историята ти е... да речем... преебана.

В предишния си живот беше работил като зидар, също и като бияч в бар с кънтри

музика тук, във Форт Колинс, и въобще си беше корав отвсякъде пич, който нямаше

против да се включи във всяко меле, където имаше нужда от физическа сила и

юмруци. Но Дейв Маккейн не си хабеше думите. Имаше мръсотия под ноктите,

косата му беше мръсна, в бръчките по лицето му се беше събрала чернилка и

приемаше задълженията си в крепостта - това последно убежище - много, много

сериозно.

- Ако си нямаш спомени, откъде знаеш за горгоните и мъглявите? Защо и това не

ти се е изтрило от ума?

Итън отпи от чашката с водата. Посрещна погледа на Дейв.

- Предполагам, че нямам спомени за повечето неща, но това. .. знам, че те се

бият.

- Значи знаеш и как е започнало всичко? Помниш го? Онзи ден?

Итън се съсредоточи. Не напипа никакви спомени. Отпи отново от водата и с

език подръпна заседнала между зъбите му нишка конско месо.

- Не, не си го спомням.

- Трети април преди две години? - уточни Дейв.

Скръсти ръце върху масата, завладян от спомена как заедно с жена си и двамата

си синове се моли на кухненска маса, съвсем подобна на тази тук, в малката къщичка

на няколко мили от комплекса и на цял свят разстояние. Няколко месеца след като

се настаниха тук Дейв излезе рано една заран, яхна сивия си кон Пилигрим -

предизвикваше съдбата и сигурно си просеше самоубийството. Пришълците не се

сражаваха особено дълго на едно и също място, но нямаше как да се определи кога

ще се върнат. Бойните полета се местеха и конфликтът така и си оставаше

неразрешен. Поне доколкото Дейв знаеше, навсякъде по света беше същото.