Границата

въпрос с гласа на дете, което умолява баща си: „В безопасност ли сме?“.

Джей Ди си нямаше идея какво да отговори, така че замълча. Истината беше, че

преди да успее да се обади, чу сиваците да прииждат като вълна, при

приближаването си виеха като адски псета и в стремглавия си напор с тътен се

удряха в стените на „Пантър Ридж“. Отекнаха първите изстрели на пушки и

картечниците затракаха и когато Джей Ди отново погледна към Дебора, тя си беше

отишла от този свят, понеже не можеше да понася повече онова, в което се беше

превърнал.

В онзи момент Джон Дъглас се бе изправил пред съдбовен избор. Той включваше

или пушката, или пистолета, които притежаваше. Състоеше се от онова, което

възнамеряваше да направи през следващите няколко минути, докато се взираше в

мъртвата жена, която бе любовта на живота му и която бе отгледала в семейството

две дъщери и син. Трябваше да избере дали ще му стигнат сили да излезе навън и да

се присъедини към сражението, или духът и сърцето му копнеят достатъчно да

последва Дебора към онази Благословена земя, каквато и да е, отвъд границата на

живота, понеже тази тук се беше превърнала в чумав и разложен кошмар.

Минутите отминаваха полека, придружени от бодливите си секунди. Но накрая

докторът остави Дебора да спи самичка, взе си пушката и пистолета и отиде да

отбранява крепостта си.

- Онзи ден - каза Джей Ди тихо. - Трети април. Беше около десет сутринта. О,

спомням си дори точния час. Беше десет и осемнадесет минути. Намирах се в

кабинета си, занимавах се с документацията. Една от сестрите ми дотича и ме повика

при телевизора в чакалнята. Предаваха го всички - CNN, „Фокс“, MSNBC и местните

канали до един. Огромни експлозии в небесата из целия свят. Нещо като пламтящи

метеори, които се взривяваха и от тях излизаха... онези горгонски кораби. Тогава още

не ги наричаха „горгони“, разбира се. Това стана после. Но те се спускаха от

епицентровете на взривовете... просто се рееха и след това бойните самолети се

вдигнаха и те ги направиха на парчета, и това продължи... ами не помня колко време.

- Два дни - намеси се Дейв. Той щракна бикчето си и запали цигара, без да иска

разрешение, понеже вече на никого не му пукаше дали пушиш, или не. - Всичко

свърши за два дни. Знам, че не си спомняш единадесети септември - обърна се той

към Итън, - но това беше... ами като единайсети септември, умножен хилядократно.

Горгоните довършиха военновъздушните ни сили и армията, а също и флота... - той

издуха дим през ноздрите си, същински огнедишащ дракон, макар че очите му бяха

празни и почти безжизнени. - По целия свят беше същото. Нищо не можеше да

навреди на техните кораби. Или поне нищо, с което разполагахме ние. Нищо,

сътворено на Земята. Горгоните удариха по някои градове, но не по всички.

Гръмнаха Ню Йорк, също и Атланта, Далас и Лос Анджелис... Москва... Токио...