Светлината, която изгубихме

— Аз бих ни нарекла двойна звезда — казах, бавно прокарвайки пръсти по бедрото ти. Просто не можех да се откъсна от теб. Абсолютна липса на самоконтрол. — Двамата кръжим един около друг.

— Боже, Луси! — възкликна ти. — Умът ти е красив също като тялото. — Надигна глава над лакътя си, за да ме погледнеш. — Вярваш ли в кармата? — попита.

— Карма в смисъла на индуизма ли? Или по-скоро от рода, че ако отмъкна свободно такси под носа на някого, после ще бъда сполетяна от същата съдба? — попитах вместо отговор.

Ти се усмихна.

— В тоя град определено има такси-карма, но аз не за нея говорех. Не и за кармата според индуизма. Сигурно това, нашето, изобщо не е карма. По-скоро е… Според теб дали се обичаме — толкова страстно, така силно — само защото баща ми беше задник? Дали това не е моята награда за предишните изпитания? Схващаш ли какво искам да кажа? — Ти посочи голите ни тела. — Или пък това между нас вещае бъдещо страдание, с което да изкупя сегашното си щастие? Дали за всеки е отредено точно премерено количество добро на този свят?

Седнах и поклатих глава.

— Според мен светът не е устроен така — казах. — Мисля, че животът си е просто живот. Ние попадаме в определена ситуация и правим избор — затова нещата се случват по един или друг начин. Въпросът е да хванеш прилива навреме. Все същият вечен въпрос, за който стана дума в часовете на Крамър.

Ти мълчеше.

— Знаеш ли обаче как аз предпочитам да приемам нещата? — продължих, за да запълня мълчанието. — Предпочитам да мисля, че това наистина е карма. Както я разбират индуистите. Ще рече, че в някой минал живот може би съм направила нещо прекрасно за друг човек и ти си моята награда за това в сегашния. Тоя вид карма ми допада много повече от твоята идея за премереното количество добрина.

Ти пак се усмихна, но тоя път усмивката ти беше печална. Личеше си, че не ми вярваш.

— И на мен тая идея ми харесва — каза. — Просто… се страхувам, че човек не може да има всичко, невъзможно е животът да бъде прекрасен във всичките си аспекти.

Замислих се над думите ти.

— Според мен пък е възможно — отвърнах. — Е, сигурно не всичко наведнъж, но мисля, че хората могат да получат от живота всичко, което си пожелаят.

Аз наистина вярвам в това, Гейб, продължавам да го вярвам.

— Дано си права — каза ти.

Никога повече не отворихме дума за това, аз обаче усещах — ти си остана с убеждението, че човек не може да има всичко в тоя живот. Щеше ми се да намеря начин да го променя, защото — съдейки по онова, което ми каза — ти вярваше, че рано или късно ще трябва да пожертваш нещо. Тази любов за друга любов. Едно парченце щастие за друго. Убеждението ти определяше и твоите решения, независимо дали ги вземаше съзнателно, или несъзнателно. То беше едно от нещата, които те тласнаха по пътя, който пое и който ни доведе дотук.

На мен обаче наистина ми се ще да вярвам, че не е така. И че може да имаш едновременно любящ баща и момиче, което те обича. Удовлетворяваща кариера и успоредно с това пълноценен личен живот. Сигурно ти би възразил, че ако имаш тия две неща, тогава най-вероятно здравето ти ще куца. Или финансите. Или, бог знае какво.