Светлината, която изгубихме
- Автор: Сантополо Джилл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Анелия Янева,
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Светлината, която изгубихме». Краткое содержание книги:
— Лу — подхвана Кейт и прокара пръсти по колието със сребърни мъниста от „Тифани", което Том й беше подарил. Вече не го сваляше от врата си. — По дефиниция да живееш с мисълта само за днешния ден, означава да не правиш планове за бъдещето. А вероятността краят на света да настъпи утре или да те блъсне камион, е нищожна. Но вероятността Гейб да си намери работа като фотожурналист отвъд океана и с това да ти разбие сърцето, е съвсем реална. В момента се опитвам да ти помогна да прецениш рисковете. По-малко рисковано е да останеш при мен.
Струваше ми се ужасно досадно да защитавам избора си пред всички. Провела бях съвсем същия разговор и с мама предишната вечер. Както и с брат си Джейсън преди няколко дни. Единствено Алексис ме подкрепяше, но даже аз си давах сметка, че от всичките ми приятелки нейната преценка подлежи на най-голямо съмнение. Вече ми се губеше бройката на мъжете, с които беше преспала — тя се водеше единствено от мотото „защо пък не, по дяволите".
— Там е работата, Кейт — казах, — че вече съм вътре и с двата крака, независимо дали живея с Гейб, или не. Така че по-добре да се порадвам на времето с него, докато все още е тук.
Кейт помълча за момент, после ме прегърна.
— О, Лу — каза. — Ще продължавам да те обичам, каквото и да стане, но. по-добре намери начин да си бронираш сърцето. Защото имам лошо предчувствие.
Кейт, разбира се, имаше право. Но вече беше късно да променя траекториите — твоята, моята, нашата. И продължих да отстоявам решението си. До ден-днешен стоя зад него. Никога не съм се чувствала така истински жива като през тия пет месеца, когато живяхме заедно. Ти стана повратна точка в живота ми, Гейб. Радвам се, че така решихме. То беше плод на нашата свободна воля, независимо какво ни готвеше съдбата.
XIV
МАЛКО СЛЕД КАТО ЗАЖИВЯХМЕ ПОД ЕДИН ПОКРИВ, ти се записа на курс по фотография. Там ви учеха да улавяте в обектива различни чувства и светоусещания. Веднъж задачата ти беше да уловиш красотата — там те биваше, няма спор; на другата седмица — да уловиш скръбта. Щастието, разложението и възраждането също присъстваха като теми. Не помня точно в какъв ред, но си спомням как скиташе из Манхатън с фотоапарата, сгушен в шала и шапката. Понякога идвах заедно с теб, вдигнала ципа на палтото чак до брадичката и нахлупила най-топлите си ушанки. Много от курсовите ти работи бяха мои снимки — като оная, където ме беше издебнал как спя с пръснати по бялата възглавница тъмни кичури коса. Май беше на тема покой, така мисля. Все още я пазя — увита в кафява хартия и пъхната в кутия под леглото ми. Сърце не ми даде да я оставя, когато се пренесох при Дарън. Не се разделих с нея даже когато двамата с него се оженихме. Може би е време най-после да я извадя на бял свят и да си я окача в офиса. Дали това би ти харесало?
Онзи път задачата ти беше да пресъздадеш болката.
— Знам къде трябва да отидем — каза събота сутринта, докато проверяваше дали батерията на фотоапарата е заредена. — На Кота нула[11].
Поклатих глава, докато преглъщах последната хапка от гофретата. Майка ти беше изпратила гофретник, помниш ли? Покупката била чиста приумица — видяла го на гаражна разпродажба, но ние решихме да го използваме възможно най-често. Пазиш ли го още? И ти ли като мен си имаш реликви, които да ти напомнят за живота ни заедно? Или пък го надрасна, докато пътуваше по света, захвърляйки спомените си на боклука заедно с празните кибритени кутии и картонените чаши за кафе? Аз продължавам да се сещам за тоя гофретник. Хубав гофретник беше.
— Ти върви — казах. — Но без мен.
— Става дума за болката — натърти. — Моята курсова задача. Тръснах глава, чегъртайки с вилицата по чинията, за да уловя и последната капчица сироп.
— Твоята курсова задача, не моята — отвърнах.
— Не те разбирам — каза. — Защо не искаш да дойдеш?
Потръпнах.
— Просто… нямам нужда да го виждам.
— Трябва да го видиш! Ние трябва да помним — хората, които загинаха, и близките им, които оставиха след себе си; трябва да помним причините това да се случи. Всичко. Не можем да забравим.
— Не ми трябва да гледам останките, за да си го спомня — отвърнах. — Онзи ден ще остане завинаги част от мен. Завинаги.
— Тогава отдай почит на паметта им — възрази ти. — Все едно отиваш на гробищата.
Оставих вилицата.
— Наистина ли смяташ, че единственият начин да отдадеш почит на някого — или нещо — е да посетиш мястото на събитието? Мястото на погребението? Едва ли това си имал предвид.
11
Мемориал на мястото на разрушените на 11 септември 2001 г. Кули близнаци. — Бел. прев.