Светлината, която изгубихме

— Кога трябва да им дадеш окончателен отговор? — попитах. А в същото време си мислех: „Сигурно ще успеем да се справим с двумесечна раздяла. Или по-дълга. Даже може да ни е от полза".

— Аз вече отговорих — каза ти, забил поглед в ръцете си. — Приех.

— Какво?! — ахнах. Имах чувството, че някой е дръпнал запушалката на пълна догоре вана и сега нашият съвместен живот изтича във водовъртежа през канала. Веднага се сетих за Кейт и как тя ме предупреди за опасността да ме напуснеш и да разбиеш сърцето ми.

Ти все така избягваше погледа ми.

— Нещата се задействаха преди известно време — каза, — но чак днес всички документи бяха окончателно оформени. Не знаех дали ще се получи. Работата изглеждаше на кантар. Не исках да ти казвам, докато не съм съвсем сигурен. Не исках да ти причинявам болка, ако не се налага.

Усещах всеки удар на сърцето си, всеки тласък на кръвта, докато струи през тялото ми. Отворих уста, но изобщо не знаех какво да кажа.

— Още преди няколко месеца, щом видях първата статия на „Асошиейтед прес" за „Абу Граиб"[15], разбрах, че трябва да отида там. Образите имат силата да променят гледната точка. Те могат да променят мненията и настроенията. Не е в характера ми да се снишавам и да чакам друг да свърши работата, когато става дума за толкова важно нещо според мен. Казах ти, че рано или късно ще замина, Луче. Ти беше наясно, че все някога ще се стигне до това.

Така беше. Но не мислех, че ще означава завинаги. И че ще ми сервираш окончателно решение без право на обсъждане. Не допусках, че няма да го обмислим заедно. Най-главното обаче беше, че изобщо не бях подготвена. Особено пък във вечер като тази. Това трябваше да е вечер на успех, на тържествуване, на щастие. Малко преди това имах усещането, че летя по-високо от когато и да било през живота си. Моят труд спечели награда „Еми". И аз свалих гарда. Позволих си да се почувствам абсолютно щастлива.

Как си могъл да не ми кажеш какво урежда Пийт?! И да премълчиш за телефонните разговори, които със сигурност е трябвало да водиш? За плановете, които си правил? Как си могъл да вземеш такова решение без мен?! И до ден-днешен ме обзема гняв, като се сетя, Гейб — как си ме елиминирал. Та нали бяхме двойна звезда?! Нашите орбити се пресичаха! С решението да ме държиш настрани от твоите планове за бъдещето ти си променил всичко, излязъл си от моята орбита, останал си да кръжиш сам в пространството. В мига, в който си решил да запазиш нещо в тайна от мен, ние двамата вече не сме имали никакъв шанс.