Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

същината. Понякога се питах д али изобщо искам д а го направя. Вече бях започнал д а се

притеснявам, че правилата внезапно ще се променят, ще ме приклещят и зад ушат, д окато

някоя прекрасна сутрин не се събуд я сгод ен за нея. Не исках Дани д а става приятелка нито със

сестра ми, нито с майка ми, д а започне д а ми избира д рехите и д а ми се обажд а непрекъснато,

за д а ми се оплаква от лятната си работа. Сигурно щях д а бъд а по-ентусиазиран от ид еята д а

започнем д а спим заед но, ако имах някаква гаранция, че ще можем д а избегнем въпро сния

сценарий. Тревожеше ме също така вероятно стта, че вед нага, след като преспим, ще пожелая

д а се прехвърля на някоя д руга — например на ед но от онези д ългокраки момичета с

изд ухани ко си, които непрекъснато влизаха в спортния магазин, за д а търсят маратонки. Не че

бях взел някакво твърд о решение, но все пак д ържах д а не оплескам нещата с Дани, ако

нещата се развият в тази по сока. Затова запазването на отно сителната необвързано ст межд у

нас о ставаше като че ли ед инственият правилен отговор.

— Ти не искаш приятелка — каза ми ед на вечер Нейтън по телефона. — Искаш секс! —

Прозвуча като обвинение, макар че Нейтън не беше от хората, които обичат д а съд ят д ругите.

— Всъщно ст и аз не знам какво точно искам — отвърнах. — А може и д а не искам д а

бързам д а разбера.

— О, я стига! — сряза ме Нейтън. — Разбира се, че бързаш! Ти си точно като Кийлър! Вие

д вамата сте род ени хищници!

От устата на Нейтън това изобщо не звучеше като комплимент. Тримата бяхме стари

приятели — наблягам на стари. А те д вамата вече се вижд аха ед инствено в мое присъствие.

Аз бях спойката, която ги д ържеше заед но — или поне им помагаше д а се преструват, че е

така. Нямам пред става защо прод ължавахме с този театър, о свен ако не е зарад и мен. Лично аз

под хожд ах твърд е сантиментално към приятелското ни минало — празнували сме заед но

толкова много побед и и сме тъгували за толкова много глупави загуби. Но нещата не опираха

само д о хокея. Про сто тогава знаех, че мога д а разчитам на тях, а те — на мен.

Кийлър беше страхотен по време на развод а на род ителите ми — непрекъснато ме

разсейваше с нещо, не ми позволяваше д а се засед явам и д а роня сълзи зарад и внезапното

напускане на баща ми. Спомням си, че по ед но време мама беше започнала д а ме моли д а не

излизам толкова много с Кийлър, за д а сме „прекарали известно време заед но, та д а се

ад аптираме към този факт като семейство“. Много ме беше вбесила, ама направо не знаете

колко! Как пък вед нъж не й хрумна, че точно това ми помага?! А нейните д уми с нищо не ми

помагаха. Ед инственото, което означаваха, бе тримата д а си сед им вкъщи и д а оплакваме

самотата си. По този въпро с си говорех с Нейтън, с когото пък прекарвахме много часове на

телефона. С него се говореше по-лесно, отколкото с Кийлър.