Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

Дани, все още не бях изгубил над ежд а. Обажд аше се у д ома всяка сед мица, винаги звучеше

искрено щастлива д а поговори с мен и се д ържеше различно, когато бях наблизо — някак си

суперактивна и свръхзаинтересована от всичко, свързано с мен. Понякога си мислех, че мога

д а стигна по-д алече с Дани по класическия начин — ако за разнообразие вед нъж поканя в

спалния си чувал д руго момиче. Обаче не бях сигурен, че е в стила ми, о собено като се има

пред вид колко много време ми бе по светила.

Точно тези и д руги под обни мисли изпълваха онази по след на учебна сед мица за мен с

безпокойство. Но имаше и д руги причини. Приятелката на татко бе започнала д а се превръща

в нежелано присъствие в моя живот — когато бяха заед но в колата, тя вд игаше телефона му,

пишеше своето име на картичката за рожд ения ми д ен и на всичко отгоре непрекъснато ме

канеше д а съм им ход ел на го сти по-често. На Холанд й беше лесно с тактиката на пълно

игнориране. На нея не й се налагаше д а търпи всичките тези глупо сти. А аз си мислех, че в

живота ми има д о статъчно хора, с които съм д лъжен д а бъд а любезен, та д а д обавям към

списъка и Брид жит.

Но като изключим този проблем, о сновно си мислех за пред стоящата лятна ваканция и

наближаващия купон. И като че ли моето собствено безпокойство не беше д о статъчно, та

Кийлър реши д а д обави масло в огъня. Ед ин д ен, д окато се мотаехме в корид ора на

д аскалото, ме прид ърпа и прошепна:

— Имам д а ти казвам нещо, ама по-късно! — Ухили се съзаклятнически и д обави: — Ще

ти хареса!

— Кажи ми сега! — изрекох нетърпеливо.

— Не става — повд игна вежд и той и кимна към банд ата. — Това си е само за твоите уши!

И точно в този момент реши д а се появи нашата неотразима Вики — вряза се насред

банд ата с типичната си котешка поход ка. Трябва д а й се признае — наистина знае как д а ни

замае главите. Всички д о ед ин си пад ахме по нея.

Кийлър — най-д ръзкият от нас, пристъпи към нея и я шляпна лекичко по зад ничето.

— Добре изглежд аш, скъпа! Да имаш д вайсетина минутки за мен?

Всички избухнахме в д ружен смях.

— Двайсет минутки, а? — обад и се Гавин, ухилен д о уши. — И откога така, Кийлър? Да

не си решил д а чупиш собствения си рекорд ?

Кийлър се разхили д войно по-гръмко от всички, а Вики, межд увременно забелязала ед на

от приятелките си в д ругия край на корид ора, ни се усмихна и изчезна в тълпата. С все същата

съблазнителна котешка поход ка.

И точно тогава се появи Саша — сякаш от нищото. В обичайния случай не бих й обърнал

внимание, но след като пред и няколко д ена в мола прекарахме толкова време заед но, реших,

че съм д лъжен д а бъд а любезен.

— Зд расти, Саша! — провикнах се весело, очаквайки същия отговор или най-малкото —

трад иционното кимване.

Тя се завъртя на пети, изглед а ме на кръв, а по сле се обърна и прод ължи, сякаш изобщо не