Ще си останем приятели, нали [calibre 2.35.0]

— Караш ме д а се чувствам крайно неловко. — Този път сериозните й кафяви очи се

взираха право в моите, което бе д обре като за начало.

— Ти започна — казах.

Думите се изнизаха от устата ми по същия начин, както когато в спортния магазин се

появи някое хубаво момиче. Но вед нага си д ад ох сметка, че тази тактика при Саша няма д а

проработи. Очите й сякаш се взираха право в д ушата ми. Глупости — казваха. Много си надут,

Ник! С кого си мислиш, че разговаряш? Но какво д руго д а кажа с този неин номер за

невид имо ст, който непрекъснато ми погажд а? В прод ължение на няколко секунд и межд у нас

се възцари мълчание. Аз затърсих правилния под ход , очаквах реакции, преповтарях по след ния

час в главата си. Но какво правя тук? Как се случи това?

— Виж какво — започнах бавно, — мисля, че разбирам какво искаш д а кажеш. Но аз не

съм точно такъв. Нямам пред става защо изобщо ти го казвам, но… — Оглед ах корид ора в

търсене на маршрут за бягство. — Окей. Сега трябва д а тръгвам. До скоро!

Започнах д а се обръщам, д а изчезвам — този път наистина, обаче Саша сграбчи ръката

ми. Лекичко. Имаше д ребни момичешки ръце, ръце, които не биха могли д а пред отвратят

ничие изчезване.

— Почакай! — каза.

Аз се заковах на място, с тяло, полуобърнато настрани към корид ора. Свед ох поглед към

очите й и там вид ях, че това също не го беше планирала и че нямаше никакво понятие какво

д а каже сега. По сле тя пусна ръката ми, но го направи съвсем естествено.

— Е, какво смяташ д а правиш това лято? — попита. — Ще ход иш ли някъд е?

Ед ва не се изхилих. Всичко беше толкова странно — аз д а тичам след нея по корид ора, а

тя д а хваща ръката ми и д а се прави, че в това няма нищо ненормално. Поглед нах крад ешком

към миниатюрните ръце на Саша. Ноктите й бяха практично изрязани и перфектно чисти.

Нямаше никакво съмнение, че не се опитва д а впечатли никого с маникюр. Дани пък

непрекъснато си лакираше ноктите, д аже и на краката. И на пъпа си имаше ед на суперсекси

халка, която майка й беше позволила д а си сложи още миналото лято.

— Не. Про сто ще работя — отговорих, като преглътнах смеха си. Усещах го как пълзи

под кожата ми, опитвайки се д а пробие възд уха, но не му позволявах. Знаех, че на Саша никак

няма д а й хареса, ако точно в този момент се разхиля — пак ще се яд о са и ще се разочарова от

мен. — И ще се мотая. Нямам никакви конкретни планове — прод ължих. Татко от няколко

месеца ме тормозеше д а съм отишъл през лятото при него, обаче аз си имах перфектното

извинение — работата в спортния магазин. Нямаше начин д а пътувам от тях д о Кортланд .

Пътуването с кола отнемаше д ва часа, а като се има пред вид , че ед ва миналия месец бях

навършил шестнайсет, ми трябваха още сед ем месеца, д окато получа шофьорска книжка. —