Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
— И ти казваш, че знаеш всичко за него! — Кадрах поклати глава от отвращение, а после започна да хвърля дрехите и малкото багаж на Мириамел в пътната й чанта. — Аз поне не искам да видя докъде ще стигне.
Смаяна, тя го наблюдава известно време. Кой беше този човек, който изглеждаше като Кадрах, но викаше и заповядваше, и я сграбчваше за ръката като някой престъпник?
— Няма да отида никъде, преди да съм поговорила с отец Диниван — най-после промълви тя. Малко от остротата бе изчезнала от гласа й.
— Чудесно — отвърна Кадрах. — Както искаш. Само се приготви за тръгване. Сигурен съм, че Диниван ще се съгласи с мен… ако въобще го намерим.
Тя с неохота се наведе да му помогне и попита:
— Само ми кажи следното: заклеваш ли се, че сме в опасност? И че не е заради нещо, което си направил ти?
Той спря. За първи път, откакто бе влязъл в стаята, странната му полуусмивка се появи пак — но изкриви лицето му в маска на отвратителна мъка.
— Всички сме правили неща, за които съжаляваме, Мириамел. Аз съм правил грешки, които са карали Бог да плаче на огромния си трон. — Той поклати глава, ядосан, че губи време в приказки. — Но тази опасност е истинска и много близка, а ние двамата не можем да направим нищо, за да я намалим. Следователно трябва да бягаме. Страхливците винаги оцеляват.
Като видя лицето му, на Мириамел изведнъж й се отщя да знае какво е направил Кадрах, та се мрази толкова много. Потрепери и седна да се обуе.
Санселан Ейдонитис изглеждаше странно пуст, дори и за късния вечерен час. Монасите се бяха събрали на групички в общите стаи, седяха и клюкарстваха тихо; само неколцина крачеха по коридорите със запалени свещи по някакви задачи. Освен тях коридорите бяха празни. Факлите горяха на пресекулки, като че ли обезпокоявани от неспирен вятър.
Мириамел и Кадрах вървяха по една рядко посещавана галерия на горните етажи, над стаите, в които отсядаха посещаващите административното и церемониално сърце на Божия дом духовници. Изведнъж монахът придърпа Мириамел към нишата на един прозорец.
— Остави свещта на пода и ела да погледнеш — тихичко каза той. Тя закрепи свещта в процепа между две плочки и се наведе напред. Студеният въздух я удари по лицето като шамар.
— Какво да гледам?
— Ето там, под нас. Виждаш ли онези мъже с факлите? — Той посочи през тесния прозорец. Мириамел се наведе и видя двайсетина мъже с брони и пелерини в двора. Носеха копия.
— Да — отговори тя бавно. Войниците не правеха нищо особено — топлеха ръцете си на огньове сред двора. — И какво?
— Те са от личната охрана на херцог Бенигарис — сериозно каза Кадрах. — Някой очаква проблеми тази нощ и ги очаква тук.
— Но нали на войниците не им се разрешава да носят оръжия в Санселан Ейдонитис! — Върховете на копията отразяваха светлината от огньовете като огнени езици.
— Но нали самият херцог Бенигарис гостува тук тази вечер, тъй като присъства на банкета на лектора.
— Защо не си е отишъл в Санселан Махистревис? — Тя отстъпи от прозореца и от студения вятър. — Не е много далеч.
— Отличен въпрос — отвърна Кадрах и на полускритото му в сянка лице заигра горчива усмивка. — Защо ли наистина?
Херцог Исгримнур изпробва острия ръб на Квалнир с палеца си, кимна доволно и прибра бруса и буркана с мазнина в чантата си. Имаше нещо много успокояващо в това да си точи меча. Жалко, че трябваше да го остави тук. Той въздъхна и отново го уви в парцали, а след това го набута под сламеника си.
„Няма да стане да отида да видя лектора, като нося меч — помисли си той, без значение колко по-спокоен ме кара да се чувствам. Съмнявам се, че пазачите му ще го приемат любезно“.
Не че щеше да се види направо с лектора. Много невероятно беше да пуснат някакъв странен монах в стаята за сън на Пастира на Майката Църква, но покоите на Диниван бяха наблизо, а секретарят на лектора нямаше пазачи. Освен това Диниван познаваше Исгримнур и имаше високо мнение за него. Когато свещеникът разбереше кой в действителност е среднощният му посетител, щеше да го изслуша внимателно.
И все пак Исгримнур почувства как стомахът му се свива, както правеше винаги преди битка. Това беше и причината да извади меча си — Квалнир бе изваждан от ножницата само два пъти, откакто бе напуснал Наглимунд, и със сигурност не бе служил по начин, който можеше да изтъпи кованото му от дуори острие, но точенето му поне го разсейваше, когато чакането ставаше трудно. Имаше нещо във въздуха тази вечер, някакво гнусно очакване, което напомняше на Исгримнур за брега на Клоду преди Битката на Езерните земи.