Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Още докато тези мисли проблясваха през главата на Диниван, монахът се плъзна назад в сянката и изчезна от поглед. Миг по-късно оттам мина един слуга с широк поднос, което безусловно показа, че Кадрах си е тръгнал.
Като че ли в контраст с объркването на Диниван лекторът внезапно се изправи от високия си стол начело на масата. Винаги любезното лице на Ранесин сега бе навъсено; сенките, хвърляни от ярката светлина на свещите, го караха да изглежда престарял и прегърбен от грижи.
Той махна на бърборещия Велигис да млъкне и бавно започна да говори; белокосата му глава изглеждаше далечна като покрита със сняг планина.
— Ние помислихме. Светът, за който говориш, Приратес, има някакъв определен смисъл. Неговата логика има тежест. Чували сме подобни неща от херцог Бенигарис и от честия му спътник Аспитис.
— Граф Аспитис — внезапно се намеси Бенигарис; широкото му лице бе зачервено от виното. — Граф. Крал Елиас го направи граф по мое желание. Като знак за приятелството му към Набан.
Фините черти на Ранесин се изкривиха от зле прикрито отвращение.
— Знаем, че си близък с Върховния крал, Бенигарис. Знаем и че ти управляваш Набан. Но сега си на нашата маса, в Божия дом — на моята маса — и ние ти заповядваме да мълчиш, докато най-висшият свещеник на Майката Църква свърши да говори.
Диниван се смая от ядосания тон на лектора — Ранесин обикновено бе най-милият човек на света, — но тази неочаквана сила го окуражи. Мустаците на Бенигарис потрепериха ядосано, но той посегна към чашата си с непохватността на засрамено дете.
Сините очи на Ранесин сега се бяха спрели върху Приратес. Лекторът продължи с величавия тон, който използваше много рядко, но който звучеше съвсем естествено:
— Както вече казахме, светът, който ти, Елиас и Бенигарис проповядвате, има някакъв определен смисъл. Това е свят, в който алхимици и монарси решават съдбата не само на телесните форми на хората, но и на душите им, и където поданиците на краля подстрекават заблудените души да се изгарят за славата на фалшиви идоли, ако това подхожда на целите им. Един свят, където несигурността на невидимия Бог е заменена със сигурността на един черен горящ дух, който живее на тази земя, в сърцето на планина от лед.
При тези думи безкосмените вежди на Приратес подскочиха. Диниван изпита миг на студена наслада. Добре. Значи този човек все още можеше да бъде изненадан.
— Чуйте ме! — Гласът на Ранесин придоби сила, така че за момент изглеждаше като че ли не само стаята се е смълчала, но и целият свят с нея, все едно в този миг осветената от свещи маса бе на върха на Съзиданието. — Този свят — вашият свят, светът, който вие ни проповядвате с вашите лукави думи — не е светът на Майката Църква. Отдавна знаем за един тъмен ангел, който обикаля земята и чиято студена ръка се протяга, за да безпокои всички сърца в Остен Ард… но нашият бич е самият Архидявол, неумолимият враг на Божията светлина. Независимо дали вашият съюзник наистина е нашият Враг от безброй хилядолетия, или просто още един злостен поданик на тъмнината, Майката Църква винаги се е изправяла срещу подобните му… и винаги ще го прави.
Всички в стаята като че ли задържаха дъха си един безкраен миг.
— Ти не знаеш какво говориш, старче. — Гласът на Приратес приличаше на съскане. — Станал си немощен и умът ти изневерява…
Изненадващо, нито един от присъстващите не надигна глас в знак на протест или несъгласие. Всички се взираха в лектора с разширени очи. Ранесин се наведе напред над масата и спокойно посрещна ядния поглед на свещеника. Светлината като че ли помръкна и почти изчезна в цялата банкетна зала, като остави осветени само двамата, единия в алено, другия в бяло, а сенките им се проточваха, проточваха…
— Лъжи, омраза и скъперничество — меко каза лекторът. — Те са ни познати, вековни врагове. Няма значение под чий флаг крачат. — Той се изправи: слаба, бледа фигура, и вдигна ръка. Диниван отново почувства яростната, неконтролируема любов, която го бе накарала да приведе гърба си в преклонение пред тайната на божественото предназначение на Човека, да отдаде живота си в служба на този скромен и чудесен човек, както и на Църквата, която живееше в неговото тяло.