Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Със студена отмереност Ранесин нарисува знака на Дървото във въздуха пред себе си. Масата като че ли потрепери под ръката на Диниван; този път обаче той не можеше да повярва, че това е работа на алхимика.
— Ти отвори врати, които трябваше да останат затворени за вечни времена, Приратес — заяви лекторът. — Поради своята гордост и глупост вие с Върховния крал сте довели едно огромно зло в света, който вече и без това стенеше под тежък товар на страдание. Нашата Църква — моята Църква — ще се бори с вас за всяка душа, докато не дойде самият Ден на Отсъждането. Обявявам те за отлъчен, а с теб и крал Елиас, и освен това прогонвам от лоното на Майката Църква всички, които ви последват в тъмнина и заблуда. — Ръката му замахна надолу веднъж, втори път. — Дуос оненподенсис, феата ворум лексеран! Дуос оненподенсис, феата ворум лексеран!
Никаква гръмотевица или рог от висините не прозвуча след гръмовните думи на лектора — само далечните удари на камбаната на Клавес, която отмерваше часа. Приратес бавно се изправи, лицето му беше бледо като восък, устата му се бе изкривила в трепереща гримаса.
— Ти направи ужасна грешка — проскърца гласът му. — Ти си само един глупав старец и твоята велика Майка Църква е само детска играчка, направена от пергамент и лепило. — Той трепереше от гняв. — И много скоро ще й хвърлим факла. Воят, когато се подпали, ще е ужасен. Ти направи грешка.
Той се обърна и излезе решително от залата: токовете на ботушите му удряха в пода, одеждите му се развяваха като пламък. Диниван си помисли, че в отекващите стъпки на свещеника чува някаква ужасна прокоба за гибел, за огромен и последен пожар, който ще овъгли страниците на историята.
Мириамел пришиваше едно дървено копче на пелерината си. Някой потропа. Стресната, тя се смъкна от диванчето и пристъпи към вратата. Голите й крака замръзваха по студения под.
— Кой е?
— Отворете, прин… Отвори, Малахиас. Моля, отвори вратата.
Тя дръпна резето. В слабо осветения коридор стоеше Кадрах, потното му лице лъщеше. Той нахълта в стаята и затвори вратата с лакът толкова рязко, че Мириамел почувства полъха, когато тя мина покрай носа й.
— Да не си луд? — попита тя. — Не можеш да нахълтваш така!
— Моля ви, принцесо…
— Излизай! Веднага!
— Милейди… — Изненадващо Кадрах падна на колене. Обикновено червендалестото му лице бе пребледняло. — Трябва да избягаме от Санселан Ейдонитис. Тази вечер.
— Ти си полудял! — Тонът й бе хладен. — За какво говориш? Да не си откраднал нещо? Не знам дали трябва да те защитавам повече и съвсем определено няма да бягам от…
Той я прекъсна:
— Не. Нищо не съм направил… или поне нищо лошо тази вечер. Опасността не е толкова за мен, колкото за вас. Но тази опасност е много голяма. Трябва да бягаме!
Няколко мига Мириамел не можа да измисли какво да каже. Кадрах наистина изглеждаше много изплашен — рязка промяна от обикновеното му невъзмутимо изражение.
— Моля ви, милейди — продължи той. — Знам, че не съм бил верен спътник, но съм направил и малко добро освен това. Моля ви, повярвайте ми този път. Вие сте в ужасна опасност!
— Опасност от какво?
— Приратес е тук.
Тя почувства да я залива вълна на облекчение. Първите думи на Кадрах все пак я бяха уплашили.
— Идиот. Знам това. Говорих с лектора вчера. Знам всичко за Приратес.
Монахът се изправи. Челюстта му бе решително стисната.
— Това е едно от най-глупавите неща, които сте казвали някога, принцесо. Знаете много малко за него и трябва да сте благодарна за това. Благодарна! — Той хвана ръката й.
— Спри! Как смееш! — Тя се опита да го зашлеви, но Кадрах се наведе настрани, без да я пуска. Бе изненадващо силен.
— В името на костите на свети Муирфат! Не бъди такава глупачка, Мириамел! — Той се наведе към нея и се втренчи в очите й. Не миришеше на вино. После изръмжа: — Ако трябва да се държа с теб като с дете, ще го направя! — Избута я назад, докато тя не седна на диванчето, и застана над нея, ядосан, но и изплашен. — Лекторът обяви Приратес и баща ти за отлъчени. Знаеш ли какво значи това?
— Да! — каза тя; гласът й почти се бе превърнал в крясък. — Радвам се!
— Но Приратес не се радва и ще се случи нещо лошо. Ще се случи много скоро. Не трябва да си тук, когато стане.
— Лошо? Какво искаш да кажеш? Приратес е сам в Санселан. Дойде само с половин дузина от пазачите на баща ми. Какво би могъл да направи?