Камъкът на раздялата
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-536-3
- Переводчик: Георги бенев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Камъкът на раздялата». Краткое содержание книги:
Докато уредник Велигис се опитваше да започне по-спокоен разговор за по време на вечеря, Диниван изведнъж почувства някакво странно трептене под пръстите си — масата се друсаше леко под ръцете му. Земетресение, бе първата му мисъл, но след това маслинените костилки в купата му започнаха бавно да се събират и да образуват руни пред смаяните му очи. Той изненадано вдигна поглед, но никой друг край масата не забелязваше нищо нередно. Велигис продължаваше да бърбори, пълното му лице блестеше от пот; останалите го наблюдаваха, като любезно се преструваха на заинтересовани.
Пъплейки като насекоми, остатъците в купата на Диниван се събраха и образуваха три подигравателни думи: „ПРАСЕ НА СВИТЪКА“. Отвратен, той вдигна поглед и срещна черните като на акула очи на Приратес. Алхимикът имаше вид на човек, който страшно се забавлява. Един от пръстите му се размахваше над покривката, все едно рисуваше в нематериалния въздух. После, докато Диниван гледаше, Приратес изведнъж размаха всичките си пръсти. Трохите и маслинените костилки в купичката на Диниван внезапно се пръснаха — каквито и сили да ги бяха свързвали, вече ги нямаше.
Ръката на Диниван се вдигна автоматично към верижката, скрита под расото му, и усмивката на Приратес се разшири почти като на весело дете. Диниван усети как обичайният му оптимизъм се топи пред наглата самоувереност на червения свещеник. Изведнъж той осъзна колко тънка и чуплива тръстика е собственият му живот.
— Те не са, предполагам, истински опасни — бърбореше Велигис, — но това наистина е ужасяващ удар по достойнството на Майката Църква, как тези варвари се самозапалват, ужасяващ удар е — все едно карат Църквата да се осмели да ги спре! Това е нещо като заразна лудост и може би я носи лош вятър. Вече не излизам без кърпа пред носа и устата си…
— Но вероятно Огнените танцьори не са луди — тихо каза Приратес. — Може би сънищата им са по-… реални, отколкото ви се иска да повярвате.
— Това е… това е… — запелтечи Велигис, но Приратес не му обърна внимание: гнусно празните му очи все още бяха вперени в Диниван.
„Той вече не се страхува от никакви зверства — помисли Диниван. Осъзнаването на това бе като тежък товар. — Нищо не го задържа повече. Ужасното му любопитство се е превърнало в безогледен и неутолим глад“.
Това ли бе моментът, когато светът бе започнал да полудява? Когато Диниван и неговите другари Носители на свитъка бяха въвели Приратес в тайните си съвещания? Бяха отворили сърцата и ценните си архиви за младия свещеник, понеже уважаваха остротата на ума му, и дълго не видяха загнилото в центъра му.
А когато то не можеше вече да бъде сбъркано, го бяха прогонили… но като че ли прекалено късно. Много, много късно. Сега червената звезда на Приратес се изкачваше и сияеше все по-ярко, а тази на Диниван помръкваше.
Имаше ли още нещо, което би могъл да направи? Бе изпратил съобщения до двамата Пазители на свитъка, които все още бяха живи, Джарнауга и чирака на Укикук, въпреки че не бе получавал новини и от двамата от доста време. Освен това бе изпратил препоръки и инструкции и на други с добра вяра, като горската жена Гелое и малкия Тиамак в блатистия Вран. Бе довел принцеса Мириамел в безопасност до Санселан Ейдонитис и я бе накарал да разкаже историята си на лектора. Бе се погрижил за всички дървета така, както би пожелал Моргенес — всичко, което можеше да стори сега, бе да чака и да види какъв плод ще се роди…
Диниван отклони очи от тревожещия го поглед на Приратес и огледа цялата зала, като се опитваше да отбележи детайлите. Ако това щеше да бъде знаменита вечер, за добро или за зло, можеше все пак да се опита да запомни всичко, което успее. Може би някога в бъдеще — някое по-светло бъдеще от тези, които можеше да си представи в момента — той щеше да е старец, който стои над рамото на някой младеж и го поправя: „Не, това въобще не беше така! Аз бях там…“ Усмихна се и за миг забрави грижите си. Ех, че радостна мисъл — да преживее грижите на тези тъмни дни, да няма по-голяма отговорност от тази да дразни някой беден писач, който се мъчи да завърши възложената му работа!
Радостта изчезна внезапно, когато забеляза познато лице под сводестата врата, която водеше към кухните. Какво правеше Кадрах там? Бе в Санселан Ейдонитис от седмица и не можеше да има работа, която да го доведе близо до частните помещения на лектора, така че можеше само да шпионира гостите, които бяха на вечерята. Дали бе само любопитство, или Кадрах… Падреик… не изпитваше повика на някаква стара вярност? На противоречива вярност?