Докато смъртта ни раздели

Полагаемото се за размисъл време бе нарушено от един мъж, седнал три реда зад мен, изискано облечен, с едри и редки предни зъби, който внезапно извика: „Бинго“. Смееше се високо и шумно, сякаш бе казал нещо особено забавно. Гласът в микрофона замлъкна и една от облечените в лилаво жени отиде при него, за да провери резултата. По масите задрънкаха чаши с кафе, което се наливаше от големи кафяво-бели термоси, а ако човек бе гладен, можеше да се подкрепи с виенски хлебчета, опаковани под вакуум в найлон. Мъжът, който спечели, си избра за награда плик, пълен с два килограма захар на бучки. Можеше да си сложи по една бучка на всяко празно място между предните си зъби.

От една вътрешна стая излезе висок, як мъж с велурено яке, тъмнокафяви панталони и черни обувки, огледа продължително събралите се хора, размени няколко думи с блондинката до микрофона и изчезна. Блондинката със състареното лице отново включи усилвателите. Започна нова игра. Викаха се нови числа и множеството бе притаило дъх в напрегнато очакване. Около мен скърцаха моливи и химикалки. Елисе Блум следеше внимателно играта и задраскваше онова, което бе излишно. Наблюдавах я. В профила й се забелязваше следа от някогашната красота, въпреки че преходът между брадичката и шията й бе по-неопределен, отколкото трябва да е бил през хиляда деветстотин петдесет и трета. Тя бе разкопчала палтото си и тялото й изглеждаше по младежки изпънато. Имаше тънка талия, а белият пуловер плътно обгръщаше напиращата гръд, което ми напомняше за патетично фалшивите силуети, модни през петдесетте години. Кафявата пола се спускаше свободно над колената до глезените и от краката й не се виждаше почти нищо.