Покана за екзекуция (Романи)
- Автор: Набоков Владимир Владимирович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Искусство и дизайн
Электронная книга - «Покана за екзекуция (Романи)». Краткое содержание книги:
Будоарът на мама имаше издадена част, която се наричаше еркер, и оттам се виждаше Морская чак до Мариинския площад. Притиснал устни до тънката дантелена завеса, лекичко се наслаждавах през тюла на студеното стъкло. Само след десет години, в началните дни на революцията, наблюдавах от този еркер улична престрелка и за пръв път видях убит човек: носеха го, кракът му висеше и някой от живите се мъчеше да смъкне ботуша от него, а другите грубо го пъдеха, но сега нямаше какво да наблюдавам освен утихналата улица, лилавотъмна въпреки наниза от ярки луни, увиснали над нея; около най-близката от тях плаваха снежинки и леко се въртяха в някакво изящно, едва ли не нарочно забавено движение, сякаш да покажат как се прави това и колко е лесно. От другия еркерен прозорец се заглеждах в по-гъстия валеж на осветения сняг и тогава стъклената ми издатина започваше да се издига като балон. Рядко минаваха файтони; премествах се на третия прозорец и ето че една шейна се спираше точно долу и ми се мярваше неприличният лисичи калпак на Бърнес.
Изпреварвайки нахлуването му, бързах да се върна в класната стая и вече оттам чувах как по дългия коридор се приближават енергичните крачки на изпитания бързоходец. Какъвто и студ да стягаше вън, челото му цяло блестеше в перлена пот. Урокът протичаше така: през първия четвърт час мълчаливо поправяше домашното ми от предния път, втория четвърт час посвещаваше на диктовка, а сетне, трескаво сверил джобния си часовник със стенния, се захващаше да пише поредното упражнение с бързия си закръглен почерк, като натискаше със страшна сила плюещото перо. Точно преди да си тръгне, изпросвах любимото си мъчение. Хванал в юмрука си като пушен бут моята малка ръка, той декламираше един лимерик (нещо като частушка от пет стиха с много строга форма) за lady from Russia66, която пищяла, screamed, когато я стискали, crushed her, и чарът се състоеше в това, че при повтарянето на думата „screamed“ Бърнес все по-силно ми стискаше ръката, така че никога не издържах лимерика до края. Ето го перифразиран от мен:
6
Кротък, прегърбен, брадат, със старомодно държане, със зеленикаво-кафеникаво пардесю-лоден, което му служеше за демисезонна връхна дреха, мистър Къмингс е бил някога домашен учител по рисуване на моята майка и ми се струваше осемдесетгодишен старец, макар че в онези години е нямал дори четирийсет и пет — през 1907–1908, когато идваше да ми дава уроци по перспектива (с небрежен жест бръсваше остатъците от гумата и страшно елегантно държеше молива, който с вълшебни щрихи събираше в една безкрайно отдалечена точка дъното на някаква дивна зала, но кой знае защо, изобщо без мебели). Май беше попаднал в Русия като чуждестранен кореспондент — илюстратор на лондонския Graphic. Разправяха, че личният му живот бил омрачен от нещастия. Тъгата и кротостта прикриваха оскъдността на таланта му. Малките му акварели — полски пейзажи, вечерна река и тям подобни, — придобити от членовете на нашето семейство и от домочадието, събираха праха по ъглите, изтиквани все по-далеч, докато не ги закриеше студената компания на копенхагенски животинки или снимките в нови рамчици. Откак се научих да туширам страничната част на куба и при триене с гумата да не превръщам с пукот хартията в хармоника, симпатичният старец се задоволяваше просто да рисува пред мен своите райски ярки изгледи. По-късно, от десет до петнайсетгодишна възраст, ми даваха уроци други художници: най-напред известният Яремич, който ме караше по-смело и по-свободно, „с широки мазки“ да възпроизвеждам в цветове някакви току-що криво-ляво направени от него пластилинови фигурки, а след това — прочутият Добужински, който не само ме учеше да намирам съотношенията между тънките вейки на оголеното дърво и да извличам нужните скъпоценни шарки от тези съотношения, и за когото през зрелите години си спомнях с благодарност не само когато се налагаше подробно да рисувам, взрян в микроскопа, някаква още непозната структура в органите на пеперудата, но ми внуши и някои правила за равновесие и взаимна хармония, може би полезни и в литературната ми работа. От чисто емоционална страна в смисъл на весели багри, толкова близки на децата, старият Къмингс заема почетно кътче в паметта ми. Той бе още по-голям майстор от мама — с чудна сръчност обираше с мократа черна четчица няколко бои една след друга, следван от бързия звън на белите емайлирани панички, в които някои от боичките, например червените и жълтите, бяха с дълбоки вдлъбнатини от честата им употреба. Насъбрала разноцветен мед, четката преставаше да се върти и да се топва и с две-три сочни мазки овлажняваше листа с равномерен слой оранжево небе, в което, докато още не бе изсъхнало, се очертаваше дълъг акулски облак, черно-лилав на цвят: „And that’s all, dearie — това е, миличък, нищо сложно.“
66
Дамата от Русия. — Б.пр.