Покана за екзекуция (Романи)

6

Кротък, прегърбен, брадат, със старомодно държане, със зеленикаво-кафеникаво пардесю-лоден, което му служеше за демисезонна връхна дреха, мистър Къмингс е бил някога домашен учител по рисуване на моята майка и ми се струваше осемдесетгодишен старец, макар че в онези години е нямал дори четирийсет и пет — през 1907–1908, когато идваше да ми дава уроци по перспектива (с небрежен жест бръсваше остатъците от гумата и страшно елегантно държеше молива, който с вълшебни щрихи събираше в една безкрайно отдалечена точка дъното на някаква дивна зала, но кой знае защо, изобщо без мебели). Май беше попаднал в Русия като чуждестранен кореспондент — илюстратор на лондонския Graphic. Разправяха, че личният му живот бил омрачен от нещастия. Тъгата и кротостта прикриваха оскъдността на таланта му. Малките му акварели — полски пейзажи, вечерна река и тям подобни, — придобити от членовете на нашето семейство и от домочадието, събираха праха по ъглите, изтиквани все по-далеч, докато не ги закриеше студената компания на копенхагенски животинки или снимките в нови рамчици. Откак се научих да туширам страничната част на куба и при триене с гумата да не превръщам с пукот хартията в хармоника, симпатичният старец се задоволяваше просто да рисува пред мен своите райски ярки изгледи. По-късно, от десет до петнайсетгодишна възраст, ми даваха уроци други художници: най-напред известният Яремич, който ме караше по-смело и по-свободно, „с широки мазки“ да възпроизвеждам в цветове някакви току-що криво-ляво направени от него пластилинови фигурки, а след това — прочутият Добужински, който не само ме учеше да намирам съотношенията между тънките вейки на оголеното дърво и да извличам нужните скъпоценни шарки от тези съотношения, и за когото през зрелите години си спомнях с благодарност не само когато се налагаше подробно да рисувам, взрян в микроскопа, някаква още непозната структура в органите на пеперудата, но ми внуши и някои правила за равновесие и взаимна хармония, може би полезни и в литературната ми работа. От чисто емоционална страна в смисъл на весели багри, толкова близки на децата, старият Къмингс заема почетно кътче в паметта ми. Той бе още по-голям майстор от мама — с чудна сръчност обираше с мократа черна четчица няколко бои една след друга, следван от бързия звън на белите емайлирани панички, в които някои от боичките, например червените и жълтите, бяха с дълбоки вдлъбнатини от честата им употреба. Насъбрала разноцветен мед, четката преставаше да се върти и да се топва и с две-три сочни мазки овлажняваше листа с равномерен слой оранжево небе, в което, докато още не бе изсъхнало, се очертаваше дълъг акулски облак, черно-лилав на цвят: „And that’s all, dearie — това е, миличък, нищо сложно.“