Покана за екзекуция (Романи)

Уви, веднъж го помолих да ми нарисува международния експрес. Наблюдавах през костеливото му рамо движенията на бързия молив, който очертаваше ветрилоподобна скара за чистене на сняг, или още наречена скотоловка, и предните прекалено красиви фарове за такъв локомотив, който вероятно е могъл да се купи за Сибирската железница, след като е пресякъл Америка през Юта в шестдесетте години на миналия век. След този локомотив се появиха пет вагона, които много ме разочароваха с най-обикновения си и беден вид. Щом свърши с тях, той се върна към локомотива, старателно защрихова обилния пушек, блъвнал от преувеличения комин, кривна глава на една страна и като се полюбува на произведението си, ми го подаде, приятно засмян. Мъчех се да изглеждам много доволен. Беше забравил тендера.

Четвърт век по-късно имах случай да узная две неща: че покойният Бърнес, който сякаш не знаеше нищо друго освен диктовките и глупавата частушка, е бил твърде ценен от единбургските специалисти преводач на руска поезия, на стиховете, които още от дете бяха станали за мен олтар, живот и безумие; и че моят кротък Къмингс, комуто щедро дарявах съвременници от вида на престарелите Рукавишникови и грохналия слуга Казимир с бакенбардите (който умееше и обичаше да отхапва опашките на новородени кученца фокстериери), щастливо се оженил dans la force de l’âge67, тоест на моите сегашни години, за една млада естонка горе-долу по времето, когато се ожених и аз (през 1925 година). Тези новини странно ме потресоха, сякаш животът бе посегнал на творческите ми права, на моя печат и подпис, и бе продължил лъкатушния си ход извън тази моя лична граница, която Мнемозина бе прокарала толкова изящно с толкова икономични средства.