Покана за екзекуция (Романи)

Не участвувах в посрещането й на гара Сиверска, която се намираше на девет версти от нас; сега обаче изпращам призрачния си представител и чрез него я виждам ясно как слиза от жълтия вагон в здрачната тишина на потъналата в сняг гаричка, в дълбините на хиперборейската страна; и какво чувствува в този миг. Руският й речник се състоеше от една кратка дума — същата неразраснала се в нищо неразменяема дума, която десет години по-късно откара обратно в родната си Лозана. Тази най-обикновена дума „къде“ се превръщаше при нея в „кидие“, изпълваше се с магичен смисъл, звучеше като грака на изгубила се птица и придобиваше толкова въпросителна и заклинателна сила, че удовлетворяваше всичките й нужди. „Кидие, кидие?“ — пропяваше тя, като настояваше не само за определяне на мястото, но изразяваше и бездна от тъга — самота, страх, бедност, болест и молба да я откарат в обетованата земя, където най-сетне ще я разберат и оценят.

Безплътният представител на автора й предлага невидимата си ръка. Тя е с палто, имитация на кожи от морски котки, шапката й е с птица. По перона се усуква снежен вихър. Накъде? Нарядко треперливо и с вой в унисон с вихрушката се отваря вратата на чакалнята; оттам избухва светла пара, почти толкова гъста като тази, която изскача през комина на шумно пъхтящия локомотив. „Et je me tenais là abandonnée de tous, pareille à la Contesse Karénine“68, красноречиво, макар и не съвсем точно, се оплакваше по-късно. Но ето, появява се истинският й спасител, нашият кочияш Захар, снажен, с надупчено от сипаница лице, с черни мустаци, по външност същински Петър Първи, чудак, шегобиец, докаран в овчи кожух, с ръкавици, мушнати в червения пояс. Чувам как добросъвестно скърца снегът под валенките му, докато той се занимава с багажа на „мадмазелата“, с такъмите, които подрънкват в тъмнината, и с носа си, заради който заобикаля шейната и мощно го облекчава с нашенския похват чрез стисване и тръскане. Пътешественичката бавно, тромаво, измъчвана от мрачни предчувствия, хваната за помощника си, се настанява в крехката шейна. Ето мушва юмруци в плюшения маншон, ето Захар подвиква на конете, ето пристъпват, напрегнали мускули, враните Зойка и Зинка и ето Mademoiselle се дръпва с целия си корпус назад — шейната е потеглила, изтръгнала се е от материалния плътски свят, за да потече плавно в обратната посока, едва докосвайки безплътната снежна пъртина.

От светлината на гаровия фенер чудовищно преувеличената сянка — с маншон и шапка, прилична на лебед, — бързолетно препуска по преспите пред шейната, сетне я изпреварва вторична сянка там, където шейната се пресреща с последния фенер, и всичко изчезва: пътешественичката потъва в нещото, което по-късно, разказвайки за своите приключения, с ужас наричаше „степ“. Не е ли наистина тя la jeune Sibérienne69? Сред непознатата мъгла я гледат като жълти вълчи очи изменчивите светлинки (сега ще минем вехтото селце в дола, пред него ясно е изписано — през 1840 година, струва ми се, — на леко прогнилата, но яка дъска: 116 души, макар че и трийсет няма). Горката чужденка усеща, че замръзва „до центъра на мозъка“ — защото хвърчи с крилете на възможно най-глупавите хиперболи, когато не следва общоприетите благоразумия. Понякога се оглежда, за да се увери, че втората шейна с нейния черен сандък и с кутията за шапки я следва, без да се приближава и без да се отдалечава като онези весели корабни призраци, описани от полярните мореплаватели.