Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
Марси явно не беше напълно убедена. Тя го погледна в очите и попита:
— А днес какво ще става?
— Не знам, скъпа. Но не мисля, че ще има тържествена церемония за връчване на отличия. Защо всъщност вие с Дейвид не се върнете вкъщи? — каза той.
— Ние сме си вкъщи.
— Добре — въздъхна той. — Защо просто не се върнете в голямата къща с климатична инсталация и вътрешен двор, която притежаваме?
— Имаш предвид къщата в Гардън Сити, където е спортният ни клуб и всичките ни приятели, където има плувен басейн, за който имаме карти, където има много хубави магазини и бутици, и където полицаите не ме глобяват всеки ден, защото нямам талон за паркиране? За тази къща ли говориш?
— Точно така. Именно за нея.
— Защо ще искам да се връщам там, след като това означава да те напусна?
— Успокой се, скъпа. А замисляла ли си се за това, че Дейвид ще трябва да тръгне на училище?
— Да. Но не смятам, че той би могъл да отиде в нормално училище. Нито тук, нито в Гардън Сити, нито където и да е. Животът му там би бил ужасен.
Тайсън кимна.
— При майка ти има стая за него — продължи Марси, — и той би могъл да остане при нея във Флорида и да ходи на училище под друго име или да му се наемат частни учители…
— Не. Той ще остане тук. С мен. И ако има военен съд, ще присъства на него.
— Не. Няма.
— Да. Ще присъства. Намери някое частно училище или учител някъде тук.
Те се втренчиха един в друг. Тайсън си погледна часовника.
— Забрави за виното. Трябва да тръгвам. Разчисти масата, след това иди до обществената пералня и…
— Изчезвай!
Тайсън я сграбчи и я целуна силно по устните.
— Обичам те.
— Аз също. Успех!
Тайсън влезе в хола и взе куртката си от дивана.
Излезе от къщата и видя, че Корва седи на верандата и преглежда документите в чантата си.
— Извинявайте, че ви накарах да чакате. Не можах да намеря виното.
— Няма нищо.
— Какво ще кажете да пийнем по едно в клуба? На път ни е.
— Благодаря, но няма нужда. По-добре да тръгваме. Вече трябваше да сме там. — Той затвори куфарчето си и стана.
— Играли ли сте някога веранден футбол, докато сте живели като дете в бедняшките предградия? — необърна внимание на думите му Тайсън.
— Аз всъщност съм израсъл в един доста хубав район на Стейтън Айлънд. — Корва посочи към залива. — Точно там. Имахме голяма къща и градина.
— И баща ви е отглеждал там босилек, домати и така нататък?
— Точно така. Тиквички и патладжани. Имахме и смокини. Трябваше да ги убиваме, за да ги предпазим от студа всяка зима. Яли ли сте някога пресни смокини?
— Не. Но веднъж ги видях в магазина за петдесет цента парчето. Баща ми отглеждаше рози и чимширови дървета. Майка ми не можеше да готви.
— Нима някой би поискал да готви рози и чемшир?
— Не знам. Протестантите ядат странни неща.
— Слушайте — усмихна се Корва, — ще заведа вас, Марси и Дейвид на празника на Сан Дженаро следващия месец. Надолу по Мълбъри Стрийт. Там ще можете да си купите пресни смокини за четвърт долар.
— Добре. Ще го очаквам с нетърпение. Известно време и двамата мълчаха. Най-сетне Корва погледна към часовника си.
— Е, мисля, че е време.
— Вярно — кимна Тайсън.
— Помнете, че всичко това са само думи. А не забиващи се в тялото ви куршуми.
— Така е — усмихна се Тайсън.
— А ако думите, които ще ни кажат, не ни харесат, ще можем да им ги изкараме през носа.
— Можем ли наистина да го направим?
— Разбира се. Член 141. Хайде да вървим.
И те тръгнаха към сградата на щаба на поделението.
Бенджамин Тайсън и Винсънт Корва седяха в кабинета на помощник адютанта капитан Ходжиз. Тайсън хвърли поглед към междинната врата, която водеше към кабинета на подполковник Левин.
— Левин беше човекът, който ми препоръча да се обърна към вас — каза той на Корва.
Корва кимна.
— Познавате ли го?
— Не, но преди около година имах едно дело за непредумишлено убийство във Форт Дикс и Левин беше в състава на военния съд. Зададе ми много въпроси.
— Добри ли бяха въпросите му?
— Твърде добри.
— Загубихте ли?
— Ами… Обвиняемият бе признат за виновен.
— То не е ли същото, като да сте загубил?
— Предполагам — прозя се Корва.
— Печелили ли сте някое дело? — попита Тайсън.
— Какво? — попита Корва, прелиствайки тетрадката си.
— Спечелили ли сте някое дело?
— О… — Той сякаш се мъчеше да си спомни. — Няколко. — Той се наведе към Тайсън. — А вие колко сте спечелили? Имам предвид, когато сте били съветник на защитата в местните военни съдилища?