Обречен на мълчание
- Автор: Демилль Нельсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Люба Енчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обречен на мълчание». Краткое содержание книги:
Сега обаче Бен Тайсън е преследван от медиите, от военната прокуратура и от кошмара, който той се опитва да забрави. Застрашени са семейството, кариерата и чувството му за достойнство.
И само една жена е в състояние да разкрие истината за неговото минало — и да го освободи.
Тайсън не помръдваше от вратата.
— Веднъж чух един истински разказ за войната — най-сетне каза той. — Разказът на един офицер от армията на Юга за Гетисбърг. Той пишеше: „През лятото на шейсет и трета всички стигнахме до Гетисбърг, някои от нас се върнаха оттам. Това е всичко, ако не броим подробностите.“
— Да, без подробностите — усмихна се одобрително Корва. — Довиждане, господин Тайсън.
— Довиждане, господин Корва.
ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ТРЕТА
— Подай ми краставичките, моля — каза Бенджамин Тайсън.
Дейвид му подаде краставичките.
— Искате ли още чай с лед? — попита Марси Винсънт Корва.
— Не, благодаря.
Тайсън бе навил ръкавите на ризата и разхлабил униформената си връзка.
— Много е горещо.
Марси стана и затвори транспарантите, за да скрие малката столова от обедното слънце.
Тайсън огледа помещението от десетина квадратни метра, което преминаваше в хол. Марси бе купила от евтиния магазин в поделението маса за хранене и няколко картини в рамка, между които и изображение на планината фуджи в ярки цветове върху черно кадифе, и ги бе прекарала до къщата им с джипа. Тайсън се загледа в картината, докато ядеше краставиците. На противоположната страна на столовата висеше дипломата му за производство в офицерски чин.
— Още пилешка салата? — предложи Марси на Винсънт Корва.
— Не, благодаря ви, Марси. Обедът беше чудесен. — Глупости — промърмори Тайсън.
— Не, напротив…
— Протестантска храна, Винсънт. Човек е онова, с което се храни. Днес вие сте студени краставички и разбита с миксер пилешка салата, намазана върху бял хляб. До вечерта ще говорите с афоризми и ще загубите сексуалния си апетит.
Корва смутено се усмихна.
Марси изгледа Тайсън подигравателно.
— Обидите на етническа основа са неподходящи във всички случаи. — Тя се обърна към Корва: — Не мислите ли, че обядът беше подходящ за горещ ден като този.
— Разбира се.
— Татко, ще взема автобуса и метрото, за да отида до Шипхед Бей този следобед — каза Дейвид. — Ще се помотая там и ще погледам лодките. Става ли?
— Може? — отвърна Тайсън.
— На мен пък хич не ми се ще Дейвид да се мъкне с градския транспорт — възрази Марси.
— А как изобщо не живеем на седемдесет и някоя улица в западната част на града, ако няма да ползваме автобусите и метрото?
— Той никога не е ползвал градския транспорт…
— И аз нямах никакъв опит в сраженията, докато един ден една автоматична пушка не започна да стреля срещу мен. А ти говориш за проблемите на живота в предградията… Какво мислите вие, Винсънт — обърна се Тайсън към Корва.
— Ами… На колко години е…
— Какво да прави детето тук по цял ден? — прекъсна го Тайсън.
— А аз какво да правя по цял ден? — рязко му отвърна Марси.
— Ами аз? — незабавно се отзова Тайсън. — Стигам до работното си място за две минути, провеждам обиколки из музея с някакви старци, а през останалата част от деня се взирам в проклетия топ. Нима не те водя на обед и на вечеря в клуба?
— Знам проклетото им меню наизуст, включително името и адреса на издателя му.
— Е, мога ли да отида или не ми разрешавате? — попита Дейвид, след като се изкашля.
— Да.
— Не!
— Да! — удари с ръка по масата Тайсън. — Италианските жени не са такива, нали? — обърна се той към Корва.
— Ами…
— Бихте ли позволили на петнайсетгодишния си син… — обърна се Марси към Корва.
— Шестнайсет! — казаха в един глас Тайсън и Дейвид.
— …на шестнайсетгодишния си син да вземе метрото?
— Метрото е напълно безопасно — заяви Тайсън. — Недей да вярваш на всичко, което четеш във вестниците. Точно това е общият проблем. Всички вярват на онова, което четат във вестниците.
— Може просто да отида до бейзболното игрище — каза Дейвид.
— Добре — отвърна Тайсън. — Защо не отидеш още сега?
— Да. — Той стана, хвана част от чиниите и изчезна в кухнята, след като пожела довиждане на всички. Хвърчащата врата на кухнята се отвори и затвори отново.