Свещена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #6
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Свещена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал имат за задача да спасят расата си от гибел.
Фюри, фанатично верен на Братството на черния кинжал, жертва себе си за доброто на расата, превръщайки се в мъжа, отговорен за запазването на кръвната линия на елитните воини. Като примейл на Избраниците, той е призван да стане баща на дъщерите и синовете, които ще съхранят традициите и ще се сражават с онези, които искат вампирите да бъдат заличени.
Кормия, неговата Първа избраница, иска да спечели не само тялото, но и сърцето му и вижда емоционалните рани, които той крие зад своето благородство и чувството си за отговорност пред расата. Но докато войната с лесърите става все по-неумолима и над Братството е надвиснала заплаха, Фюри трябва да избере между дълга и любовта.
Интересно. Значи тоя тип беше дилър.
Мъжът с рокерското яке огледа групичката, кимна на Леш, за да покаже, че го е разпознал, и седна на другия край на пейката. Изглеждаше по-скоро отегчен, отколкото уплашен.
Татуираният се наведе към Леш.
— Не съм казал, че не проявявам интерес.
Леш премести поглед към него.
— Как да те открия, за да уговорим условията?
— Знаеш ли «Мотори Бъс»?
— Автокъщата за употребявани «Харли Дейвидсън» на «Тремонт», нали?
— Да. Аз и брат ми сме собственици. Мотористи сме.
— Значи познаваш още хора, които биха могли да ми помогнат.
— Може би. Може би не.
— Как се казваш?
Татуираният присви очи. Посочи татуирания на ръката си лоурайдър[20] «Харли Дейвидсън».
— Наричай ме Лоу.
Гангстерът взе да потропва с крак, сякаш имаше да каже нещо, но Леш не бе готов за танго с главорез или скинхед. Още не. По-безопасно беше да започне в малък мащаб. Надяваше се да прибави двама-трима рокери към сбирщината на Обществото на лесърите. Ако се получеше, щеше да заработи с размах. Може би пак щеше да се остави да го арестуват.
— Оуенс — извика един полицай при вратата.
— До скоро — рече Леш на Лоу, гангстера, скинхеда и дилъра, а наркоманите остави да си разговарят с пода.
В кабинета той изчака, докато един полицай му обясняваше най-подробно: «това са обвиненията срещу вас», «това е служебният телефонен номер на обществения защитник», «датата ви за явяване в съда е след шест седмици», «ако не се явите, гаранцията ви ще бъде задържана и ще бъде издадена заповед за арест» и прочие, и прочие.
Той се подписа на няколко пъти с името Лари Оуенс и беше пуснат в коридора, по който го водиха окован с белезници преди осем часа. В края на линолеума господин Д. седеше на пластмасов стол и когато се изправи, изглеждаше облекчен.
— Отиваме да ядем — заяви Леш, като се отправиха към изхода.
— Да, слушам.
Леш излезе през главния вход на участъка, твърде увлечен в мисли за нещата, които имаше да прави, за да се досети за часа. Когато слънцето го удари право в лицето, той отскочи назад с крясък и се блъсна в господин Д.
Покри лицето си и се втурна обратно към сградата.
Господин Д. го хвана над лакътя.
— Какво…
— Слънцето!
Леш почти беше влязъл обратно през вратата, когато осъзна… нищо не се случваше. Нямаше пламъци, големи огнени кълба, изгоряла плът.
Спря се… и се обърна към слънцето за пръв път в живота си.
— Толкова е ярко.
Вдигна лакът и засенчи очите си.
— Не бива да се гледа право към него.
— То е… топло.
Облегна се на каменната фасада на сградата и не можеше да повярва на топлината. Лъчите падаха върху него, проникваха в кожата, в мускулите му.
Никога преди не беше завиждал на човешките същества. Но ако беше знаел какво е усещането, открай време би хранил завист към тях.
— Добре ли сте? — попита господин Д.
— Да… да, добре съм.
Той затвори очи и остана така, като просто вдишваше и издишваше.
— Родителите ми никога не ме пускаха да излизам навън. Предполага се, че претрансите понасят слънчевата светлина до промяната им, но мама и татко никога не пожелаха да рискуват.
— Не мога да си представя да съм лишен от слънце.
След този момент и Леш вече не можеше да си го представи.
Вдигна брадичка, затвори очи за момент… и се закле да благодари на баща си следващия път, когато го види.
Това беше… великолепно.
Фюри се събуди с парещ, гаден вкус в устата. Всъщност беше навсякъде, сякаш някой бе напръскал вътрешната страна на кожата му със спрей за чистене на фурни.
Клепачите му бяха залепнали. Усещаше стомаха си като топка олово. Дробовете му се свиваха и разширяваха с ентусиазма на двама металисти след запой под звуците на «Грейтфул дед». Но точките по пасивност обираше мозъкът му, който очевидно бе спрял да функционира и не беше съживен заедно с останалите части от тялото му.
Всъщност и гръдният му кош си беше направо извън строя. Или… не, сърцето му би трябвало още да бие, защото… Ами просто трябваше, нали така? Иначе нямаше да има мисли, нали?
Изпречи му се образът на сивата пустиня и силуетът на Магьосника се очерта на безкрайния хоризонт.
Добре дошъл обратно, слънчице, каза Магьосника. Адски забавно беше. Кога може да го направим пак?
Кое да направим пак, почуди се Фюри.