![Пазителка на тайните [calibre 1.30.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/4/pazitelka-na-tajnite-calibre-1-30-0-download.jpg)
Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 101
- Язык: болгарский
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]». Краткое содержание книги:
2011 г. Лоръл, вече прочута актриса, пристига в семейната ферма, където Дороти посреща деветдесетия си рожден ден на смъртно легло. Преследвана от зловещия спомен за събитията от онзи паметен летен ден, Лоръл се заема да узнае истината за загадъчните обрати в историята на своето семейство. Стара снимка я изпраща по стъпките на Дороти, Вивиaн и Джими — трима души от три различни свята, чиито пътища съдбовно се пресичат в Лондон по време на войната. Тайната се разплита бавно и изкусително в този умело изграден разказ за мечти и подли кроежи, за любов, приятелство и благородство на фона на събития, безвъзвратно променили облика на целия свят.
— От много неща, но според доктор Руфъс деца, които не се чувстват на мястото си в своите семейства — отчуждени от родителите си, деца, които се чувстват различни или странни, — са най-податливи на нарцистични черти като проява на самозащита.
Лоръл се замисли над неохотата на майка им да разказва подробно за миналото си в Ковънтри и за семейството си. Винаги беше приемала, че се дължи на скръбта на мама заради загубата на близките ѝ, обаче сега се запита дали мълчанието ѝ не е породено отчасти от нещо различно. Като малка все се забърквах в неприятности, помнеше Лоръл думите на майка си (обикновено когато самата Лоръл беше направила някоя пакост); Винаги съм се чувствала различна от родителите си — не съм сигурна, че те знаеха какво да ме правят. Ами ако младата Дороти Смитам никога не е била щастлива у дома? Ако през целия си живот се е чувствала като аутсайдер и самотата я е принудила да си фантазира грандиозни неща в отчаян опит да запълни зейналата от нужда празнота вътре в себе си. Ако всичко ужасно се объркало, мечтите ѝ рухнали и тя трябвало да се примири с този факт, докато накрая не получила възможност да остави миналото зад гърба си и да започне на чисто, този път да стане човекът, който винаги е искала да бъде, в семейство, което я обожава?
Нищо чудно, че така се слиса, когато след толкова много време Хенри Дженкинс се появи на алеята. Сигурно бе видяла в негово лице причината за краха на мечтите си, а пристигането му беше предизвикало кошмарния сблъсък между миналото и настоящето. Може би беше замахнала с ножа заради шока. Шок, примесен със страха, че може да изгуби семейството, което бе създала и което обожаваше. Това не помогна на Лоръл да се чувства по-добре във връзка с разигралата се пред очите ѝ сцена, но със сигурност беше крачка по посока на намирането на обяснение.
Но дали промяната беше предизвикана от "голямо травмиращо събитие"? Лоръл беше готова да се обзаложи, че е нещо, свързано с Вивиан, с плана на мама. Но какво точно? Имаше ли начин да научи нещо повече от онова, което вече знаеха? Можеше ли да потърси още някъде?
Лоръл се замисли за заключения сандък в мансардата, където мама криеше книжката с пиесата и снимката. Вътре нямаше почти нищо друго освен бялото кожено палто, статуетката на господин Пънч и благодарствената картичка. Палтото беше част от историята — билетът с дата от 1941 година явно беше от времето, когато мама избягала от Лондон; нямаше как да узнае откъде се е взела статуетката… Ами картичката с марката в чест на коронацията на плика? Нещо в тази картичка беше събудило у Лоръл трепета на дежавю, когато я бе намерила — дали не си струваше да я разгледа отново?
По-късно вечерта, когато денят беше започнал да преваля и нощта вече се спускаше, Лоръл остави другите да разглеждат един семеен албум и изчезна на тавана. Беше взела ключа от тоалетката на майка си без никакви угризения на съвестта. Moже би фактът, че знаеше точно какво ще намери в сандъка, смекчаваше вината ѝ заради обстоятелството, че си вре носа. Или пък нравственият ѝ компас вече никакъв го нямаше. Каквато и да беше причината, Лоръл изобщо не се помая, а просто взе онова, за което беше дошла, и побърза да слезе долу.
Дороти още спеше, когато Лоръл върна ключа. Завивката беше издърпана почти до брадичката на майка ѝ и лицето ѝ бледнееше върху възглавницата. Медицинската сестра беше идвала и си беше тръгнала преди час, а Лоръл ѝ помогна да изкъпе Дороти. Докато издърпваше фланеления ръкав от ръката на майка си, тя си помисли: Тези ръце са ме хранили. Стисна старческата ръка и се помъчи да си припомни обратното усещане, как малките ѝ пръстчета се гушат в дланта на майка ѝ, дори времето необичайната топлина, вълните на затоплен от слънцето въздух нахлуващи през комина, необяснимо защо предизвикаха носталгията на Лоръл. Няма нищо необяснимо — разнесе се глас в мислите ѝ, — майка ти умира, естествено е да те обземе носталгия. Гласът не допадна на Лоръл и тя го прогони.
Роуз надникна през отворената врата и каза тихо:
— Току-що се обади Дафни. Самолетът ѝ каца на Хийтроу утре по обяд.
Лоръл кимна. И толкова по-добре. Преди да си тръгне, медицинската сестра я предупреди деликатно и опитно — Лоръл оцени старанието ѝ, — че е време да повикат всички близки у дома.
— Не ѝ остава още много — каза медицинската сестра. — Дългото ѝ пътуване почти приключи.
А пътуването наистина беше дълго — Дороти беше изживяла цял един живот още преди Лоръл да се роди, живот, в който Лоръл едва сега надникваше.
— Искаш ли нещо? — попита Роуз, а сребристите вълни на косата ѝ се разляха по едното ѝ рамо. — Чаша чай?