Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

— Ей!

Лоръл се сепна и избуха като бухал. Погледна към входа на къщичката на дървото. Джери стоеше на най-горното стъпало и се смееше.

— О, Лол, само да си беше видяла лицето — поклати глава той.

— Да, много смешно, не се съмнявам.

— Наистина беше смешно.

Сърцето на Лоръл още биеше като лудо.

— За някое дете може би. — Погледна към безлюдната алея. — Как дойде? Не чух кола.

— Работим над телепортирането — нали си сещаш, разпадането на материята и транспортирането ѝ впоследствие. Засега се получаваше добре, но се опасявам, че лявата половина на мозъка ми е останала в Кеймбридж.

Лоръл се усмихна прекомерно търпеливо. Колкото и да се радваше да види брат си, не ѝ беше до шеги.

— Не ми ли вярваш? Е, добре, де. Взех автобуса и дойдох пеша от селото. — Той се покатери вътре и седна до нея. Приличаше на дългуpecт рошав великан, който проточваше шия, за да огледа всяко ъгълче на къщичката на дървото. — Боже, отдавна не съм се качвал тук. Много ми харесва как си се обзавела.

— Джери!

— Имах предвид апартамента ти в Лондон, но това тук не е толкова претенциозно, нали? По-естествено е.

— Свърши ли? — примигна строго срещу него Лоръл.

Той се престори на замислен, потупа се по брадичката, после вдигна непокорната си коса от челото.

— Знаеш ли, мисля, че да.

— Добре, в такъв случая ще бъдеш ли така любезен да ми кажеш какво откри в Лондон? Не искам да съм груба, но се опитвам ла разплета доста сложна семейна загадка.

— Ами добре. Като го представяш така… — Беше преметнал напряко през рамото си зелена платнена чанта и вдигна ремъка над главата си, дългите му пръсти затършуваха вътре и измъкнаха малко тефтерче. Лоръл се смая от вида му, но прехапа език и не изтъкна колко опърпано ѝ изглежда — отвсякъде стърчаха хартийки, отгоре и отдолу имаше завили са на ролца залепващи се листчета, на корицата се мъдреше петно от кафе. Този мъж имаше докторат и един куп статии, та човек би допуснал, че той умее да си води бележки и умело се ориентира в тях.

— Докато ровичкаш — каза Лоръл непоколебимо бодро, — да ти кажа, че размишлявах над онова, което ми съобщи онзи ден по телефона.

— Ммм? — продължи да тършува той из листчетата си.

— Каза, че Дороти и Вивиан не са били приятелки, че почти не са се познавали.

— Точно така.

— Просто… извинявай, но не разбирам как така. Възможно ли е да не си разбрал? Искам да кажа… — тя вдигна снимката на двете млади жени, хванати за ръце, усмихнати пред oбектива — какво ще кажеш за това?

Той взе снимката от ръката ѝ.

— Бих казал, че са били доста красиви млади дами. Качеството на филмите съществено се е подобрило оттогава. Черно-белите снимки имат много по-меланхолично излъчване от…

— Джери — предупредително го прекъсна Лоръл.

— И бих допълнил следното — върна ѝ той снимката: — от тази снимка разбирам, че за части от секундата преди шейсет години майка ми е хванала за ръка друга жена и се е усмихнала пре обектива.