Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Съобщението му беше изненада — прекрасна, разтуптяваща сърцето изненада. Когато даде чека на Джими, Вивиан истински вярваше, че повече няма да го види. Не беше номер, не искаше да го подведе да започне трескаво да я търси — твърде много ценеше живота му, макар да не ценеше своя достатъчно, за да го направи. Намерението ѝ беше обратното. След като чу разказа на доктор Руфъс и осъзна възможните последици — за всички тях, — ако Хенри научеше за приятелството ѝ с Джими и за работата ѝ в болницата на доктор Томалин, това според нея беше единственият начин. Всъщност идеалният начин. Доли получаваше парите си, а Джими — оскърбление, което най-силно би засегнало мъж като него, почтен и мил мъж, и щеше да бъде достатъчно, за да го държи далеч от нея — в безопасност — завинаги. Безразсъдно беше от нейна страна да го допусне толкова близо, трябваше да внимава повече, сама си беше виновна.

В известен смисъл връчването на чека на Джими даде на Вивиан онова, което най-силно искаше на този свят. Сега се усмихна, съвсем лекичко, като се замисли. Любовта ѝ към Джими беше лишена от себичност — не защото тя беше добър човек, а защото така трябваше. Хенри за нищо на света не би им позволил да имат нещо общо затова Вивиан превърна любовта си в желание да осигури възможно най-добър живот за Джими, макар че самата тя нямаше да бъде част от него. Сега Джими и Доли бяха свободни да направят всичко, за което са си мечтали: да напуснат Лондон, да се оженят, да живеят щастливо до края на дните си. А като му даде парите, които Хенри толкова ревниво пазеше, Вивиан нанесе удар и на него, единствения удар по силите ѝ. Разбира се, той щеше да разбере. Строгите правила на наследството ѝ не можеха да бъдат лесно заобиколени, но Вивиан не се интересуваше много от парите и от онова, което можеш да купиш с тях — подписваше необходимите на Хенри суми, но самата тя не се нуждаеше от много. Въпреки това той се стараеше да знае точно колко и къде харчи тя, затова щеше плати прескъпо точно както когато направи дарението за болницата на доктор Томалин, обаче си струваше. О, да, страшно ѝ беше приятно, че парите, толкова скъпи на сърцето му, щяха да отидат другаде.

Което не означава, че сбогуването ѝ с Джими не беше едно от най-мъчителните неща, които бе правила, защото всъщност беше. Сега, докато го чакаше за среща и усещаше как радостта пулсира под кожата ѝ, когато си го представеше как влиза през вратата, тъмния му перчем над очите, усмивката му с намек за тайни, които я караха да се чувства разбрана — опозната, без да е отронила нито дума, — тя не можеше да повярва, че е намерила сили да осъществи хрумването си.

Сега, в кафенето, тя вдигна поглед към келнерката, която застана до масата ѝ и я попита ще си поръча ли нещо за хапване. Вивиан отказа, засега чаят ѝ стигал. Хрумна ѝ, че Джими може вече да е идвал и да си е тръгнал, че са се разминали — Хенри беше необичайно напрегнат напоследък и не ѝ беше лесно да се измъкне, — но когато попита келнерката, момичето поклати глава:

— Знам за кого говорите — рече тя. — Красив мъж с фотоапарат. — Вивиан кимна. — Не съм го виждала от няколко дни, съжалявам.