Пазителка на тайните [calibre 1.30.0]

Лоръл бе завладяна от обезсърчителното усещане, че се хваща за сламка, особено когато продължи да се взира и откри дребни различия в двата почерка. Гласът ѝ прозвуча тихо и накъсано:

— Значи, намекваш, че мама сама е написала името си в книгата си, така ли? За да изглежда, като че ли ѝ е подарък от Вивиан?

— Нищо не намеквам. Само казвам, че са използвани две различни писалки. Обаче, да, определено има такава вероятност, особено в светлината на наблюденията на доктор Руфъс.

— Да — съгласи се Лоръл и затвори книгата. — Доктор Руфъс… разкажи ми всичко, което си открил за него, Джери. Всичко, което е писал за… — махна тя с пръсти — натрапливото състояние на мама.

— Първо, не е било натраплива невроза, а нещо като твоята най-обикновена натрапливост.

— Има ли разлика?

— Ами да. Едното е клинично състояние, а другото е отделна особеност. Доктор Руфъс несъмнено е смятал, че мама има известни проблеми — ще стигна и до тях, — но никога не му е била пациентка. Докторът я познавал още от дете — дъщеря му била приятелка на мама в Ковънтри. Доколкото разбирам, я харесвал и се интересувал от живота ѝ.

Лоръл погледна към снимката в ръката си, към красивата си млада майка.

— Не се съмнявам.

— Редовно се виждали на обяд и…

— …и по някаква случайност той записал повечето неща, които тя му казала, така ли? Голям приятел, няма що.

— И толкова по-добре за нашите цели.

Лоръл беше принудена да се съгласи по този въпрос, но доста неохотно.

Джери затвори бележника си и погледна към лепящото се листче на корицата.

— И така, според Лайънъл Руфъс мама открай време била дружелюбно момиче, игриво, забавно и с развинтено въображение — все неща, които ние си знаем за нея. Произходът ѝ бил скромен, но тя отчаяно копнеела да води приказен живот. Той се заинтригувал от нея най-напред, защото изследвал нарцисизма…

— Нарцисизма ли?

— …и по-конкретно ролята на фантазията като защитен механизъм. Забелязал, че някои от нещата, които мама казвала и правела като тийнейджър, отговаряли на списъка с особености, над които той работел. Нищо прекомерно, просто известна погълнатост от собствената ѝ личност, необходимост да усеща възхищението на околните, склонност да се възприема като изключителна, мечти за успех и популярност…

— Звучи ми като всеки тийнейджър, когото познавам.

— Именно, при това критериите са доста изменчиви. Някои нарцистични особености са разпространени и нормални, други хора придават на тези особености вид, за който обществото щедро ги възнаграждава.

— Кой например?

— О, не знам…, актьорите — усмихна ѝ се той криво. — Не сериозно, каквото и да иска да ни внуши Караваджо, не става въпрос само да се оглеждаш в огледалото по цял ден…

— Дано да е така. Иначе Дафни го е загазила.

— Обаче личностите, склонни към нарцисизъм, са податливи на натрапливи представи и фантазии.