Сърца за изгаряне [bg]

Прелистих годишника, показах ѝ оградените с кръгчета снимки и ѝ разказах какво съм открил за въпросните хора.

— Всички, които си открил, са мъртви?

Вътре в годишника бях запазил списъка, който направих в Държавния университет на Пенсилвания. Разгърнах го и пригладих измачканата хартия.

— Освен твоите и моите родители, Пърла Бейхам, Гарет Дотс, Пенелъпи Модлин и Лестър Уулфорд, всички останали са се самоубили. Съседката ми, Елфрида Лийч, се застреля пред очите ми. Още не съм успял да издиря Ками Брадъртън, Жаклин Брийс, Джефри Далтън и Кийт Пикфорд.

Стела присви устни. Пръстът ѝ обикаляше имената в списъка.

— Спомняш ли си Дейвид? Той дойде на гробището веднъж с мен, още когато бяхме деца.

Кимнах.

— Бил е там, когато съседката ми се самоуби. Бях в апартамента ѝ, когато се застреля, а той някак си се е намърдал в моя отсреща. Беше ми оставил бележка. Пишеше: „Добре дошъл на купона, Джак!“, и се беше подписал.

Беше ми оставил и бутилка „Джеймисън“, но не ѝ казах за това.

— Господи, сигурно е било ужасно…

Три.

Три какво?

Бам!

Потръпнах.

Стела потупа по хартията:

— Дейвид веднъж ми каза, че родителите му се наричали Джаки и Кийт. Сигурно са те.

— Жаклин Брийс и Кийт Пикфорд? Знаеш ли какво се е случило с тях?

Тя замълча.

— Стела?

— Каза, че и двамата са мъртви. Убийство/самоубийство. Баща му застрелял майка му, после насочил пушката към себе си. Било преди много време, мисля, че е бил на пет или шест, но не съм сигурна.

— Дейвид с теб ли живееше?

Тя поклати глава:

— Идваше да ме види няколко пъти, когато бяхме малки. След това главно ме водеха при него. На онова прокълнато място.

Ръката на Стела затрепери. Посегнах да я хвана, но тя я дръпна:

— Недей!

Улови ръката си с другата и я задържа.

— Какво ти е? Добре ли си?

Гласът ѝ бе толкова тих, че едвам я чувах:

— Не успях да приключа… не беше достатъчно.

— С Лео?

Тя кимна. Когато пусна ръката си, треморът бе спрял.

— Просто трябва да си почина и всичко ще е наред.

Погледнах към електронния будилник до леглото. Почти четири сутринта. Скоро щеше да се зазори. И двамата се нуждаехме от сън. Искаше ми се да я попитам кои са те, тези хора в бяло. Латрийс Оливър, Дейвид, човекът с черния понтиак. И двамата имахме какво да си кажем, но можеше да почака. Клепачите ѝ бяха натежали, аз усещах, че въздействието на адреналина отминава и станалото ме притиска.

— Легни тук — кимнах към леглото. — Ще спя на пода.

Стела погледна зеления мъхест килим.

— Чувствам се мръсна само докато ходя по този килим. Не можеш да спиш там. И двамата ще сме на леглото.

Погледнах към ръката ѝ.

— Ами какво ще стане, ако… ами ако се докоснем… случайно, имам предвид… понеже не бих… защото… Какво ще стане?