Сърца за изгаряне [bg]

Оскъдната лунна светлина я обгърна. Дори сега красотата ѝ бе опияняваща и ме притегляше неустоимо. Исках да се приближа до нея, да я прегърна и да я целуна като Лео. Да усетя топлината на дъха ѝ по врата си и докосването на тънките ѝ изящни пръсти.

Стела заобиколи колата и отвори дясната врата.

Лео се изхлузи от беемвето и със залитане се просна на купчината пръст в краката ѝ.

Тогава тя ме видя. Явно джипът ми не е бил толкова добре скрит, колкото си мислех.

Когато тялото му се изтърси на земята, тя не гледаше към него, а към дърветата, под които бях спрял. Очите ѝ се присвиха в опит да види лицето зад предното стъкло. Направи няколко крачки към мен, преди да успея да сляза.

— Джак? Ти ли си?

Отворих уста, за да отговоря, но не издадох нито звук. Можех само да вървя към нея и да усещам как краката ми са на път да ме предадат.

— Какво правиш тук?

Докато се приближавах, Лео Синьорели изплува пред очите ми. Кожата около врата му бе черна и овъглена. Половината му лице също. По-голямата част от косата му и ухото му ги нямаше. Дъхът ми спря, когато си спомних за Реймънд Висконти и за клеймото, което се появи при докосването на Стела в онова мазе.

Целувката на Стела.

— Защо си тук?

Следващите секунди отлетяха, преди да осъзная, че нещо става.

Стела направи още една крачка към мен.

Ръката на Лео Синьорели помръдна. Дори не бях сигурен, че съм видял нещо — такава тъмница беше. След това обаче зърнах металния проблясък. Той държеше пистолет.

Пистолетът сочеше към гърба на Стела.

Тя започна да се извръща, явно чула нещо.

Метнах се покрай нея.

Метнах се между цевта и нея.

Приземих се върху коляното си, което изпука, когато се срещна с някакъв камък, стърчащ над повърхността. Рамото ми се блъсна във вратата на колата. Стоварих се върху Лео. Ножът беше в ръката ми. Бях изкарал острието по някое време между двата последни удара на сърцето ми и го забих дълбоко във врата му. Върхът проби кожата без никакви усилия. Разнесе се отчетливо „пук“, когато пробих нещо по-навътре. Едно от очите му бе снежнобяло, покрито с перде, сляпо, но другото ме видя, подивя, впи се в мен, докато топлата кръв обливаше лицето и дрехите ми и попиваше в земята.

Всичко приключи за частици от секундата.

Лео Синьорели застина неподвижно и никога повече нямаше да помръдне.

— О, Господи, ти го уби! — извика Стела и падна на колене до тялото. Свали припряно една от ръкавиците и притисна длан до челото му, до незасегнатата му буза, до ръката му, до всяко късче оголена плът.

— Аз… трябваше. Щеше да те застреля.

Гласът ѝ се превърна в отчаян шепот:

— Но аз… аз не бях свършила. Не бях свършила…

— Какво означава това?

Стела не отговори. Трепереше неудържимо. Дишаше на пресекулки, в очите ѝ блестяха сълзи.