Сърца за изгаряне [bg]

Сънят.

Шоколадово мляко навсякъде. По косата ми, върху дрехите ми, по пръстите и седалката. Татко крещи на Мама:

— Кейти! Не заспивай точно сега, Кейти! Остани будна!

Писък на гуми.

Автомобилни врати, които се отварят. Силен трясък.

— Готово! — казва Татко.

Още силни трясъци откъм Татко, от нещото в ръката му. Крещи на някой зад нас. Въпросният някой отговаря с друг крясък.

Разплаквам се.

Толкова ми се иска да съм голямо момче, но въпреки това плача. Дори не мога да се чуя обаче, заради трясъците.

Затварям очи само за секунда, но когато ги отварям, Татко го няма. Бе застанал до мама, до нейната врата. Не виждам къде е отишъл. Предпазните колани на седалката ми ме придържат здраво. Не мога да се обърна назад, не мога да погледна през прозорците.

Трясъците спират.

Изведнъж става толкова тихо.

— Татко?

Без отговор.

Толкова тихо.

Съвсем сам.

Мама не помръдва. Мога да видя косата ѝ, главата ѝ, отпусната на предната седалка.

Съвсем сам.

Пак избухвам в сълзи. Вратата се отваря рязко.

— Хей, приятелче, давай да те измъкваме оттук — казва Татко. — Всичко ще е наред, всичко ще се оправи. — Но и той плаче. Разбирам, че нищо няма да се оправи.

Носи ме от нашата кола до бял джип, паркиран зад нас, и ме оставя на задната седалка. През цялото време държи главата ми плътно притисната до гърдите и ми казва да не поглеждам към нищо. Аз обаче поглеждам. Виждам хора, облечени в бяло, нападали навсякъде, гърдите им покрити с червени петна. Леко се набирам нагоре, за да мога да виждам. Татко се качва на шофьорското място, обръща возилото и тръгва в обратна посока на нашата кола и на онази, която ни блъсна — същия бял джип като този. Спираме рязко и се люшваме. Едва не падам. Татко превключва скоростния лост.

— Стой мирно, Джак.

Той излиза отново и се затичва към нашата кола. Отива да вземе Мама, знам. Трябваше да го стори. Не можехме да си тръгнем без Мама. Държа се за облегалката за глава на предната седалка и виждам как той се приближава до Мама. Татко вече плаче по-силно — по-силно, отколкото аз съм плакал в живота си. Сега отново реввам. Той се навежда над нея, прегръща я и я разтърсва. Придърпва я към гърдите си и я държи така дълго време, а аз не мога да разбера защо просто не я донесе в тази кола, да я сложи на тази предна седалка, понеже и аз искам да я гушна. Когато Татко най-накрая се откъсва от нея, залита и аз си мисля, че ще падне. Той обаче се задържа на крака. Поглежда назад и вижда, че го наблюдавам. Прави ми жест с ръка да залегна. Не се подчинявам. Продължавам да гледам как влачи един от хората в бяло, налягали по земята, и го поставя на предната седалка зад волана. Мястото на Татко. Винаги той шофираше. Замъква още двама — които седяха в тази кола — до джипа, който ни блъсна, и ги поставя на задната седалка.