Сърца за изгаряне [bg]

Притиснах слушалката по-плътно към ухото си:

— Чакай малко, тя жива ли е?!

— Не трябва ли? Защо ще ме караш иначе да я издирвам?

Списъкът с имената от Държавния университет беше до телефона, върху годишника. Моят екземпляр от „Големите надежди“ бе изчезнал. Сигурно Стела го бе взела със себе си.

— Имаш ли адреса ѝ?

Той ми го продиктува. Взех химикалката и го записах върху най-горния лист на един бележник с логото на мотела, който стоеше до телефона.

Кармел, Калифорния.

— Имам и друго за теб. Чувал ли си за нещо, наречено „Чартър“?

— Не, защо?

— Из града са се разщъкали някакви хора, които се опитват да те издирят. Моите прибраха един от тях и си поговориха с него. Отначало твърдеше, че ти е стар приятел, но след като се опознаха взаимно, изведнъж красноречието му се развихри. Каза им, че е от някаква групировка на име „Чартър“ и че е наистина важно да те открие.

— Поговорихте си с него, а?

— Аха. Побъбрихме си мирно и кротко. Моите хора казват, че носел шестзаряден револвер „Колт Анаконда“. Не е майтап работа. Дори не си правел труда да го крие. Просто го бил затъкнал в колана под палтото си, в стил „Дивия Запад“.

Наострих уши:

— Палто ли? Какъв вид палто?

— Откъде да знам? Да не мислиш, че съм моден гуру?

— Какъв цвят е било палтото?

— Не знам. Ако е важно, ще питам Рийд, като го видя.

— Важно е.

— Добре. — Той понижи глас: — Хей, Джак? Тя спи ли в момента? Що не я мушнеш и заради мен? От това, което съм чувал, тя е…

Затворих, откъснах листа с адреса и го тикнах в джоба си.

Ако Ками е още жива, може би и останалите са живи. Вратата се отвори и Стела влезе в стаята. Беше вир-вода, а лицето ѝ бе смъртно бледо.

— Трябва да тръгваме.

Издишах шумно.

Тя затвори бързо вратата зад себе си, отиде до прозореца и попривдигна завесата. Ръката ѝ отново трепереше. Погледнах над рамото ѝ.

Дъждът валеше като из ведро. Плътната водна завеса отскачаше от напукания тротоар.

Белите коли вече бяха шест. Една препречваше изхода на паркинга. Още една бе спряла точно зад джипа ми. Още три бяха разпръснати тук-там. Един бял „Кадилак Ескалейд“ на средата на паркинга. Две от вратите му бяха отворени. До вратата на шофьора стоеше мъж, когото не успях да разпозная. Към ухото му бе долепен мобилен телефон, без да му прави впечатление изсипващият се порой. Дългият му бял тренчкот бе закопчан плътно догоре.

— Тъкмо слагах багажа си в джипа. Ескалейдът дойде, когато бях на стълбите. Не мисля, че ме забелязаха.

— Видя ли други хора?

Тя поклати глава.

— Само двамата в кадилака. Но все някой е шофирал останалите коли.

Ножът ми бе на дъното на „Хармън“. Не разполагахме с други оръжия.

Огледах стаята, отидох до скрина, отворих чекмеджето и извадих бутилката „Мейкър’с Марк“. Бе останала около една трета. Отвъртях капачката и я метнах настрани, откъснах ивица плат от една от калъфките на възглавниците, навих я на руло и я тикнах в гърлото на шишето.