Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Тримата мускетари #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Още десет години по-късно — Виконт дьо Бражелон». Краткое содержание книги:
— Д’Еймери! Лиодо! — извика Фуке, като прочете повторно тия редове.
— Приятели на г-н Ф. — посочи с пръст маркизата.
— Но какво означават тия думи: „които трябва да бъдат осъдени от съдебната палата“?
— Ех, струва ми се, че е ясно. Впрочем вие не сте стигнали до края. Четете, четете!
Фуке продължи:
„Първите двама на смърт а третият — да бъде уволнен заедно с господа д’Отеман и дьо Ла Валет, имуществата на които ще бъдат само конфискувани“.
— Боже мой! — извика Фуке. — На смърт, на смърт, Лиодо и д’Еймери! Но дори ако съдебната палата ги осъди на смърт, кралят няма да утвърди присъдата, а без подписа на краля не се изпълнява смъртна присъда.
— Но кралят е направил господин Колбер интендант.
— Ах, да! — извика Фуке, сякаш за първи път забеляза разтворилата се пред него бездна. — Невъзможно, невъзможно! А кой е попълнил с молив следите, оставени от господин Колбер?
— Аз. Страхувах се да не се изличат.
— О, ще узная всичко!
— Нищо няма да узнаете, господине. Вие презирате твърде много неприятеля си за това.
— Простете ми, мила маркизо, простете ми. Да, господин дьо Колбер е мой неприятел, вярвам го; да, господин дьо Колбер е опасен човек, признавам го. Но аз имам още много време. А тъй като вие сте тук, тъй като вие ми доказахте своята преданост, зад която виждам любов, тъй като сме сами най-после…
— Аз дойдох, за да ви спася, господин Фуке, а не за да се погубя — каза маркизата, като стана. — И така, пазете се…
— Наистина, маркизо, вие се плашите прекалено и ако тоя страх не е предлог…
— Господин Колбер е човек с твърд характер! Пазете се!
Фуке стана на свой ред от мястото си.
— А аз? — попита той.
— Вие? Вие сте само благороден човек. Пазете се!
— И така?
— Аз направих това, което трябваше да направя с риск да погубя доброто си име, приятелю мой. Сбогом!
— Не сбогом, а довиждане!
— Може би — рече маркизата.
И като му подаде ръка за целувка, тя тръгна така решително към вратата, че Фуке не посмя да й прегради пътя.
А Фуке пое с наведена глава и помрачено чело обратния път през подземието, което съединяваше двете му къщи.
LV
АБАТЪТ ФУКЕ
Фуке мина бързо през подземието и натисна пружината на огледалото. Когато се намери в кабинета си, той чу, че някой блъска по вратата и един добре познат глас викаше:
— Отворете, монсеньор, моля ви се, отворете! Фуке приведе бързо в ред всичко, което можеше да издаде вълнението и отсъствието му; разхвърля книжата по писмената маса, взе едно перо в ръка и попита през вратата, за да спечели време:
— Кой е там?
— Какво? Монсеньорът не ме ли познава? — отговори гласът.
„Напротив — каза си Фуке, — напротив, приятелю, чудесно те познавам.“
И запита високо:
— Вие ли сте, Гурвил?
— Разбира се, аз съм, монсеньор.
Фуке стана, погледна се за последен път в огледалото, отвори вратата и пусна приятеля си.
— Ах, монсеньор, монсеньор! — каза Гурвил. — Каква жестокост!
— Защо?
— От четвърт час ви моля да отворите, а вие не ми отговаряте дори.
— Веднъж завинаги запомнете, че не искам да ме безпокоят, когато работя. Макар че вие правите изключение, Гурвил, все пак искам заповедта ми да бъде спазвана по отношение на другите.
— В тая минута, монсеньор, аз съм готов да разбия. Да съборя, да издъня всички заповеди, врати, мандали и стени.
— Охо! Значи се е случило нещо много важно? — попита Фуке.
— О, да, монсеньор! — отговори Гурвил.
— А какво се е случило? — продължи Фуке, леко обезпокоен от вълнението на най-близкия си довереник.
— Основана е тайна съдебна палата, монсеньор.
— Зная. Но събира ли се вече тя, Гурвил?
— Не само се събира, но е издала и присъда… мо, сеньор.
— Присъда! — каза суперинтендантът с трепет в гласа и бледина на лицето, които не можа да скрие. Присъда! И срещу кого?
— Срещу двама ваши приятели.
— Лиодо и д’Еймери, нали?
— Да, монсеньор.
— На какво са осъдени?
— На смърт.
— На смърт?! О, вие се лъжете, Гурвил! Това е невъзможно.
— Ето препис от присъдата, която кралят трябва да подпише днес, ако не я е вече подписал.
Фуке грабна жадно хартията, прочете я и я върна на Гурвил.
— Кралят няма да подпише — каза той. Гурвил поклати глава.
— Монсеньор, господин Колбер е смел съветник. Пазете се от него!
— Пак господин Колбер! — извика Фуке. — Хайде де, от два-три дни това име дразни непрекъснато слуха ми! Прекалено голямо значение се дава на това нищожество, Гурвил. Нека господин Колбер се появи, ще го гледам; нека вдигне глава, ще го смажа; но вие разбирате, че трябва да има на какво да се спре погледът ми, трябва да има на какво да стъпи кракът ми.