Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
Случва се много бързо. Те преследват Калахан твърде дълго, но не си хабят времето да се фукат, че са го пипнали. Вратите се затръшват зад тях, прекалено шумно, стените чак затреперват. Човек би очаквал от бизнес-асистент, получаващ по осемнайсет хиляди на година, да затваря вратата по определен начин — с уважение към парите и властта, — а не като този. Така затварят вратите разгневените пияници и наркомани, когато излизат от кенефа. Лудите също. Да, ненормалните често тряскат вратите.
Предупредителната система на Калахан се включва, не пиука, а вие и когато оглежда заседателната зала с един голям прозорец, от който се разкрива страхотна гледка към езерото Мичиган, той не без основание си мисли: „Исусе Христе и Света Майко Богородице, как може да съм такъв глупак?“ В стаята има тринайсет души. Трима от тях са подлеци и той за първи път вижда отблизо подпухналите им, болнави лица със святкащи червени очи и плътни, женствени устни. И тримата пушат. Други девет са вампири от трети тип. Тринайсетият носи крещящи риза и вратовръзка напълно в стила на подлеците, но лицето му е хилаво и издължено, излъчва интелигентност и черен хумор. На средата на челото му има кръгло петно от кръв, която не изглежда нито да тече, нито да се съсирва.
Чува се силно изпращяване. Калахан се обръща и вижда как Ал и Уорд се свличат на земята. От двете страни на вратата стоят още двама подлеци, мъж и жена, с електрически палки.
— На приятелите ти няма да им се случи нищо лошо, отче Калахан.
Той отново се обръща напред. Това е мъжът с червеното петно на челото. Изглежда около шейсетте, но е трудно да се определи със сигурност. Ризата му е яркожълта, а вратовръзката — червена. Усмихва, се и показва острите си зъби. „Това е Сейър — мисли си Калахан. — Сейър или каквото там е истинското име на този, който е подписал писмото. Онзи, който е замислил всичко това.“
— За теб обаче не гарантирам — добавя домакинът.
Подлеците гледат Калахан с жадни очи: ето го най-после загубеното им кученце с изгорената лапичка и белега на челото. Вампирите изглеждат още по-заинтригувани. Едва се сдържат да не заподскачат в сините си сияния. Изведнъж: Калахан чува камбанния звън. Слаб, далечен, но звучи. Вика го.
Сейър, ако това е истинското му име, се обръща към вампирите и обявява делово:
— Този е виновникът. Той уби стотици от вас в десетина версии на Америка. Моите приятели… — Посочва подлеците. — …не успяха да го уловят, но те са се специализирали в рутинно преследване на друга, нищо неподозираща плячка. Както и да е, той вече е тук. Хайде, действайте. Но не го убивайте!
Обръща се към Калахан. Дупката на челото му се изпълва с кръв и блести, но не изпуска нито капчица. „Това е око — мисли си Калахан. — Кърваво око.“ Кой гледа през него? Какво наблюдава и откъде?
— Всички тези приятели на Краля носят вируса на СПИН — обяснява Сейър. — Сигурно знаеш какво е това. Те ще оставят той да те убие. Така завинаги ще те отстраним от играта, от този свят и от всички останали. Тази лъжица и без това е твърде голяма за твоята уста. За такъв лъжлив свещеник като теб.
Калахан не се колебае нито за миг. Ако се забави дори секунда, е обречен. Не се страхува от СПИН, а от гнусните устни на вампирите, от целувката им, като оня, който бе целувал Лупе Делгадо в тъмната уличка. Не може да позволи да го победят. След целия път, който е изминал, след всички временни работни места, след всички отрезвители, след като завинаги се отказа от алкохола в Канзас — не може да им позволи!
Той не се старае да ги убеждава. Не прави опит за споразумение. Просто се втурва отчаяно покрай масивната махагонова маса. Мъжът с жълтата риза закрещява тревожно:
— Дръжте го! Дръжте го!
Някой закача сакото му — специално купено за случая, — но го изпуска. Калахан има няколко секунди, колкото да си помисли: „Прозорецът няма да се счупи, направен е от някакво дебело стъкло, антисамоубийствено стъкло, и няма да се счупи…“, и да отправи молитва към Господ за първи път, откакто Барлоу го принуди да отпие от заразената му кръв.
— Помогни ми! Моля те, помогни ми! — изкрещява той и се блъска с всички сили в прозореца.
Още една ръка успява да го достигне, хваща го за косата, но също го изпуска. Прозорецът се разбива и той изведнъж се озовава в студения въздух, сред падащи снежинки. Поглежда надолу, под черните обувки, купени специално за случая, и вижда булевард „Мичигън“, изпълнен с коли като играчки и хора като мравки.
Чувства как те — Сейър, подлеците и вампирите, които трябваше да го заразят, за да го извадят завинаги от играта — са се скупчили на прозореца и го гледат с невярващи очи.