Вълците от Кала
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Вълците от Кала». Краткое содержание книги:
— Ето до какъв извод съм стигнал — сподели той, като се наведе напред. — Между вампирите и подлеците има някакво сътрудничество. Мисля, че ако проследите връзките им, ще намерите корените му в царството на мрака. В Тъндърклап.
— Не се съмнявам — отвърна Роланд; сините му очи заблестяха.
— Вампирите, освен тези от първи тип, са глупави. Подлеците са по-умни, но не много. Иначе нямаше да мога да им бягам толкова дълго време. Накрая обаче някой друг се беше намесил. Агент на Пурпурния крал, какъвто или каквото представлява. Подлеците вече не се занимаваха с мен. Вампирите също. През последните месеци не бях виждал нито обяви за загубени животни, нито надписи с тебешир по тротоарите. Мисля, че някой друг е поел командването. Някой доста по-умен. Един милион долара! — Той поклати глава и се усмихна мрачно. — С това най-после успяха да ме заслепят. С едни прости пари. „О, да — казах си, — но са за добро!“ и тримата си мислехме: „Така ще сме независими поне за пет години! Няма вече да просим от Градския съвет!“ Вярно беше. Едва по-късно ми хрумна една друга истина, много проста: алчността и само алчността ме подлъга.
— Какво стана? — попита Еди.
— Ами… отидохме на срещата. В сградата „Тишман“, една от най-луксозните в града, на булевард „Мичигън“ 982; в 16.20 часа на 19 декември.
— Странно време за срещи — отбеляза Сузана.
— И ние така си помислихме, но кой обръща внимание на такива подробности, когато са му обещали един милион? След кратко обсъждане всички се съгласихме с Ал… или по-скоро с майка му. Според нея трябваше да се появим на тази изключително важна среща пет минути по-рано, нито повече, нито по-малко. Затова облякохме най-официалните си дрехи и в 16.10 влязохме във фоайето на „Тишман“. Намерихме „Сомбра“ в указателя и се качихме на трийсет и третия етаж.
— Проверихте ли преди това фирмата? — попита Еди.
Калахан го изгледа, сякаш се подразбираше:
— Според данните, които намерихме в градската библиотека, „Сомбра“ беше затворено дружество — тоест не продаваше акции на външни лица — с основен предмет на дейност закупуване на други фирми. Занимаваха се с нови технологии, недвижими имоти и строителство. Това бе всичко, което се знаеше за тях. Активите им се пазеха в строга тайна.
— Седалището им в САЩ ли беше? — поинтересува се Сузана.
— Не, в Насау на Бахамските острови.
Еди си спомни годините си като кокаинов куриер и жалката отрепка, от която бе купил последната си пратка.
— Ходил съм там — обясни, — но не съм срещал никого от „Сомбра“.
Можеше ли обаче да бъде сигурен? Възможно ли бе жалката отрепка с британски акцент да е работила за „Сомбра“? Толкова ли невероятно беше да са свързани с търговията с наркотици покрай всичко, с което се занимаваха? Вероятно не. Ако не друго, това сочеше връзка с Енрико Балазар.
— Както и да е, фирмата фигурираше във всички видове картотеки и регистри. Нямаше много информация, но фигурираше. И беше богата. Не знам точно какво представлява тази „Сомбра“ и съм почти сигурен, че повечето хора, които видяхме на трийсет и третия етаж, са били само статисти, но вероятно фирма с такова име наистина съществува.
Качихме се с асансьора. Чакалнята беше хубава — с картини от френски импресионисти по стените; секретарката също. Една от онези жени — ще ме извиниш, Сузана, — които карат всеки мъж да си въобрази, че ако само докосне гърдите и, ще живее вечно. Еди избухна в смях, погледна Сузана и бързо спря. — Беше 16.17. Поканиха ни да седнем. Бяхме страшно нервни. Постоянно влизаха и излизаха хора. От време на време една врата отляво се отваряше и зад нея виждахме голямо помещение, пълно с бюра, разделени с временни прегради. Звъняха телефони, секретарки сновяха насам-натам с папки ръце, чуваше се бръмчене на голяма копирна машина. Ако беше нагласено — а мисля, че беше, — декорът бе правдоподобен като в холивудски филм. Бях нервен, но нищо повече. Доста странно, като се замислиш. Вече осем години след бягството си от Сейлъмс Лот постоянно се криех и бях развил доста добра предупредителна система, но в този ден тя така и не се задейства. Предполагам, че ако се свържете по някакъв начин с духа на Джон Дилинджър, той би ви казал същото за нощта му с Ан Сейдж.
В 16.19 един младеж със скъпи и елегантни риза и вратовръзка дойде да ни вземе. Поведе ни покрай луксозни кабинети, в които, доколкото можехме да видим, пребиваваха много важни шефове. Стигнахме до двойна врата в дъното на коридора, над която пишеше „ЗАСЕДАТЕЛНА ЗАЛА“. Придружителят ни отвори вратата. Каза ни „сбогом, господа“, това си го спомням ясно. Не ми прозвуча на място. Тогава предупредителната ми система се включи, но твърде късно. Всичко стана много бързо. Те не…