Освободена любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #5
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Любовно-фантастические романы
Электронная книга - «Освободена любов». Краткое содержание книги:
В сенките на нощта в Колдуел, Ню Йорк, бушува ожесточена и смъртоносна война. Последните вампири са безмилостно преследвани и избивани от Обществото на лесърите — организация на лишени от души ловци, които не се спират пред нищо, за да унищожат враговете си. Шестима изключителни воини, най-добрите бойци на вампирите, обединени в Братството на черния кинжал, имат за задача да спасят расата си от гибел.
Вишъс, син на Блъдлетър, притежава гениален ум и твърдо като камък сърце. Израснал в лагера на баща си — един от най-страшните и садистични воини — неговото минало е изпълнено със страдание.
Ви е измъчван от кошмарни спомени и намира успокоение единствено в кървавите битки с враговете си, а любовта и емоциите са му чужди. При една от самостоятелните си акции е тежко ранен и попада в човешка болница, където е оставен на грижите на доктор Джейн Уиткъм…
Джейн е отдадена на работата си като хирург и спасява живота на Вишъс. Той разкрива най-съкровените си тайни и тя навлиза в неговия свят, за да стане част от съдбата му…
Защо се тревожеше за това? Тя не искаше да бъде с него. Не искаше
да бъде с никого. Щеше да боли. Директрис я беше предупредила за това.
И без значение колко добре изглеждаше този брат, той беше напълно
непознат за нея.
— Не се тревожи — каза той бързо, сякаш беше разбрал за какво
мисли от изражението й. — Няма да…
Тя притисна завесата още по-плътно към себе си.
— Няма ли?
— Не.
Кормия наведе глава.
— Но така всички ще научат, че съм се провалила.
— Ти да си се провалила? Боже, няма никакво проваляне — той
прекара ръка през косата си. Гъстите кичури уловиха светлината и
заблестяха. — Просто аз не съм… Не ми се струва редно.
— Но това е моето предназначение. Да ти се отдам и да се слея с теб
— тя примигна бързо. — Ако не го направим, церемонията не е
завършена.
— И какво от това?
— Не… разбирам.
— Какво, ако церемонията не завърши днес? Има време — той се
намръщи и се огледа. — Искаш ли да се махнем от тук?
Тя повдигна вежди.
— Къде бихме могли да отидем?
— Не знам. На разходка.
— Казаха ми, че не мога да изляза, докато…
— Ето какво. Аз съм Примейлът, нали така? Така че става каквото аз
кажа — той я погледна. — Ти ги разбираш тези неща по-добре от мен.
Греша ли в нещо?
— Не, вие командвате тук. Само Скрайб Върджин е по-висша от вас.
Той се отдръпна от стената.
— Тогава да отидем на разходка. Най-малкото трябва да се опознаем, като се има предвид ситуацията, в която се намираме.
— Нямам роба.
— Използвай завесата. Ще се обърна, за да се оправиш.
Той се завъртя с гръб към нея, а тя се изправи и започна да намества
гънките плат около тялото си. Не беше предвидила такова развитие. Нито
размяната, нито неговата любезност… или красотата му. В интерес на
истината беше приятен за окото.
— Готова съм.
Той отиде до вратата и тя го последва. Отблизо беше още по-голям…
но миришеше прекрасно. Аромат на подправки погъделичка ноздрите й.
Когато той отвори и тя зърна белия пейзаж, се поколеба.
— Какво има?
Не можеше да опише срама си с думи. Чувстваше се себична и се
тревожеше, че нейните недостатъци ще се отразят на всички Избраници.
Стомахът й се сви.
— Не изпълних задълженията си.
— Не си се провалила. Само отложихме… сливането. Все някога ще
се случи.
Но тя не можеше да се отърве от гласовете в главата си. От
страховете си.
— Може би все пак трябва да го направим.
Той се намръщи.
— Боже, наистина те е страх да не ги разочароваш.
— Те са всичко, което имам. Всичко, което познавам — а Директрис
беше заплашила да я прогони, ако не спази традицията. — Без тях съм
съвсем сама.
Той се загледа в нея.
— Как се казваш?
— Кормия.
— Кормия, вече не си сама. Сега имаш мен. И знаеш ли какво?
Забрави за разходката. Имам друга идея.
Проникването на разни места беше специалитет на Ви. Биваше го със
сейфове, коли, къщи… офиси. Еднакво добре се справяше с жилищни и
обществени сгради.
По тази причина отварянето на вратата към луксозното крило с
кабинетите на отделението по хирургия в болница «Св. Франсис» не беше
никакъв проблем.
Промъкна се вътре и спусна мис, който наруши картината на
охранителните камери, и му позволи да остане скрит за няколкото души, намиращи се в административната зона на комплекса.
Мястото си го биваше. Обширна и представителна рецепция, дървена
ламперия по стените, персийски килими. Имаше няколко прилежащи
кабинета с табелки…
Кабинетът на Джейн беше един от тях.
Ви се доближи и докосна с пръст месинговата табелка с името й до
вратата. Върху полираната повърхност беше гравирано: „ДЖЕЙН УИТКЪМ, ЗАВЕЖДАЩ ТРАВМАТОЛОГИЯ”
Надникна вътре. Миризмата й витаеше във въздуха, а една от белите й
престилки лежеше сгъната върху конферентната маса. Бюрото й беше
покрито с купчини документи и папки. Столът беше бутнат назад, сякаш
си бе тръгнала на бегом или във връзка с нещо спешно. По стените висяха
дипломи и сертификати, доказателство за стремежа й към
усъвършенстване. Той потърка гръдната си кост.
Как ли щеше да потръгне между тях? Тя работеше много часове.
Неговите посещения се ограничаваха само до нощно време. Ами ако не им
стигаше?
Трябваше да им е достатъчно. Той нямаше намерение да иска от нея
да се откаже заради него от живота си, изпълнен с толкова труд, усърдие
и дисциплина. Все едно тя да поискаше той да се откаже от Братството.
Някой промърмори нещо и той погледна към далечния край на