Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)
- Автор: Хан Роналд, Френц Бернд
- Язык: болгарский
- Год: Литера Прима
- Переводчик: Тончо Стаменов
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Сборник "Маддракс. Тъмното бъдеще на земята" (1-10)». Краткое содержание книги:
В такова бъдеще попада командирът от самолетната ескадрила на НАТО Матю Дракс, или както ще го наричат Маддракс. Той трябва да разреши загадката как е попаднал в този непознат свят и какво е станало с изчезналите му бойни другари.
Съдържание:
1. Йо Цибел: Богът от ледовете (Перевод: Тончо Стаменов)
2. Йо Цибел: Градът на прокълнатите (Перевод: Тончо Стаменов)
3. Тимоти Щал: Виж Рим и умри
4. Бернд Френц: Отхвърлените
5. Роналд Хан: Кървавата крепост (Перевод: Тончо Стаменов)
6. Майкъл Периш: Сред белия ад (Перевод: Тончо Стаменов)
7. Бернд Френц: Последната жертва (Перевод: Тончо Стаменов)
8. Роналд Хан: Спящият крал (Перевод: Тончо Стаменов)
9. Майкъл Периш: Змията в рая (Перевод: Тончо Стаменов)
10. Йо Цибел: Богове и варвари (Перевод: Тончо Стаменов)
Госеин се приведе и изсвистя с острието на меча си във въздуха. Алмар пусна още една стрела и баща му със задоволство отбеляза, че този път създанието получи телесна повреда. Стрелата проникна в десния му крак и го накара да залитне. Изпълнен с ужасен гняв, Госеин се втурна, вдигна сабята и я стовари безпощадно.
Един-два удара разцепиха забуления в кожа череп, но преди Госеин да успее да се наслади на триумфа си, до ушите му достигнаха викове отвън. Алмар, който със сабята си бе заел незабавно позиция при вратата, извика:
— Идат, татко! Идат!
Госеин отиде бързо до малкия прозорец и погледна навън.
В мрака съгледа много на брой милани, които стремглаво бягаха към капището. Преследваха ги седем или осем забулени, които размахваха мечове или ловни мрежи. Определено не бяха дошли сами. Сигурно имаше и други групи, които под прикритието на тъмнината нападаха жителите на селото.
Сигналните огньове пламнаха. Бяха ги наредили поне за да поосветят нощта. Срещу враговете не можеха да помогнат, не излъчваха достатъчно ярка за тази цел светлина.
Госеин погледна бледия труп на съпругата си, после хвърли бърз поглед към сина си.
— Трябва да отидем в капището — каза. — Там ще сме на сигурно място!
Изскочиха от дома си, минаха по една странична уличка и изтичаха до центъра на селото. Усетът на Госеин не го бе излъгал: повечето семейства се бяха оттеглили зад прастарата каменна постройка с желязна порта.
Във вътрешността на капището горяха свещи.
Около петдесетина мъже, жени и деца се бяха събрали и трепереха за живота си.
— Въоръжени ли сте? — попита Госеин и се огледа. Видя, че повечето мъже носеха саби, арбалети или лъкове и стрели.
Залостиха портата с три железни запънки и затаиха дъх. От време на време проехтяваше острият писък на някой човек, неуспял навреме да се добере до капището. Вятърът се усилваше, а също и пронизителният смях на носферите, които минаваха по улиците и нападаха жертвите си. Понякога се чуваха проклятия и от човешки гърла и се долавяше звънът на мечовете на онези, които се отбраняваха срещу сганта кръвопийци.
А нощта все не свършваше. Един след друг угасваха и сигналните огньове. Едва в седмия час постепенно започна слабо да просветва мъждивата виделина на деня. Вятърът стихна и нападението на носферите отслабна. Госеин въздъхна, когато страшните хора, които напираха да стигнат до тях през дебелите стени се отдалечиха.
Когато вече не чуваше нищо, изкачи се по стълбището до кулата, за да добие отгоре представа за ситуацията. Под него малкото селище тънеше в тишина. Все още цареше своеобразен сумрак. По мъглявосивото небе не се различаваха нито слънцето, нито звездите.
Госеин изтръпна, когато погледът му попадна върху разположената под него улица: бе очаквал да види труповете с изсмуканата кръв на всички онези люде, които не успяха да се доберат до сигурните зидове. Но откри само кървави петна върху камъните. Носферите ги бяха отвлекли!
Всичко навън беше тихо. Госеин огледа внимателно хълма надолу и видя орда забулени — поне трийсетина на брой — енергично да маршируват към крепостта. На десетина крачки зад тях се движеше фургон със скрибуцащи колела, в който, в това Госеин не се съмняваше, откарваха ридаещата си плячка.
Слезе тичешком по стълбището. Когато стигна до главната зала на капището, съобщи на преуморените хора какво е видял.
— В името на Вудан! — каза Алмар пребледнял. — Вярваш ли, че още са живи, татко? Какво ще правят с тях? Кого са откарали със себе си и колко души?
— Колата беше тежка — отвърна Госеин. — Определено бяха повече от десет.
— Трябва да направим нещо! — каза Алмар разпалено. Длъжни сме незабавно да сторим нещо — или никога повече няма да ги видим живи!
— Нищо не можем да направим — каза ковачът с приглушен глас. — Нямаме сили да се противопоставим на Злото.
— Би трябвало за нашите съседи да принесем жертва на Вудан — рече Драго, неговият брат.
Госеин не каза нищо. С мислите си беше при подло убитата си жена. Алмар, напротив, беше още млад. Госеин виждаше, че синът му би предпочел да изкрещи, но от гърлото му се откъсна само някакво грачене.