Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Времето течеше. Долу фенерите и факлите продължаваха да проблясват.
— Става дума за едно момиче — започнах аз. — Казва се Дара. От нея знам, че била правнучка на Бенедикт. Във всеки случай ми даде основания да й повярвам. Обяснявал съм й разни неща за сенките, действителността и Лабиринта. Затова тя има известна власт над сенките и желае да премине през Лабиринта. Когато я видях за последен път, Дара тръгваше насам. А Бенедикт се закле, че не е негова потомка. Това ме притеснява. Искам да я държа настрана от Лабиринта, поне докато не я разпитам.
— Странно — рече Рандъм. — Много странно. Прав си. Смяташ ли, че може вече да е там?
— И да не е, имам чувството, че всеки момент ще пристигне.
Най-после слязохме долу и аз почнах да тичах през полумрака към нужния тунел.
— Чакай! — викна Рандъм.
Спрях и се обърнах. След миг го видях къде е, застанал зад стълбите. Върнах се обратно. Не го попитах нищо. Беше коленичил до едър брадат мъж.
— Мъртъв — рече той. — Пронизан с изключително тънко острие. Професионален удар. Станало е току-що.
— Хайде!
Изтичахме към тунела и влязохме в него. Трябваше ни седмият проход. Измъкнах Грейсуондир, тъй като голямата метална врата зееше открехната. Прекрачих прага, следван от Рандъм. Подът на просторната зала беше черен и гладък като стъкло, но не се хлъзгаше. Лабиринта грееше в цялата си непроходимост от блещукащи криви линии, около сто и четирийсет метра на дължина. Спряхме на ръба му и се огледахме.
Вътре имаше нещо. Ходеше. Обхвана ме познатата хладна тръпка, както всеки път, когато го погледнех. Дара ли беше? Не можех ясно да различа фигурата сред искрящите фонтани, бликащи около нея. Във всеки случай, който и да беше, трябваше да е с кралска кръв, иначе всички знаеха, че Лабиринта би го унищожил, а сега виждах, че фигурата бе успяла да мине по Голямата крива и преодоляваше сложните дъги по пътя към Последния воал.
Проблясващата като светулка форма сякаш се изменяше в движение. Усещах как сетивата ми отхвърлят миниатюрните подсъзнателни импулси, които някак си стигаха до мен. Рандъм силно въздъхна и това сякаш отприщи съзнанието ми, което се изпълни с милиони образи. Фигурата като че ли се издигаше нагоре до безкрайност в тази на пръв поглед неособено внушителна зала. После се сви почти до нищо. На вид наподобяваше стройното тяло на Дара, с блеснала от светлината развята коса, пропукваща от статичното електричество. После косата изведнъж се превърна в огромни извити рога върху широко невидимо чело, чийто кривокрак собственик преплиташе копита по пламтящия под. След това стана друго… Грамадна котка… Безлика жена… Непознато създание с яркооцветени крила и неописуема хубост… Купчина пепел…
— Дара! — викнах аз. — Ти ли си?
Ехото върна гласа ми обратно, и това беше всичко. Който или каквото и да беше онова вътре, то в момента се бореше с Последния воал. Неволно стегнах мускули в подкрепа на усилията му.
Най-после съществото се измъкна.
Да! Беше Дара, станала висока и прелестна. Красива, но и някак страховита. Видът й сякаш раздираше съзнанието ми. Тя вдигна възторжено ръце и от устните й се откъсна нечовешки смях. Исках да погледна встрани, а не можех дори да помръдна. Нима наистина бях милвал и любил това създание? Чувствах се отвратен, но едновременно с това нещо ме привличаше към нея със страшна сила. Изобщо не разбирах тази непреодолима двусмисленост.
Тя извърна глава към мен. Смехът й секна. Заговори с променен глас:
— Принц Коруин? Ти ли си сега крал на Амбър?
А аз едва успях да отвърна, някак отдалече:
— На практика.
— Много добре. Тогава ме погледни. Аз съм твоето възмездие.
— Коя си ти? Какво си?
— Никога няма да научиш — каза тя. — А и е твърде късно.
— Не разбирам. Какво имаш предвид?
— Амбър ще бъде унищожен.
Дара изчезна.
— Какво, по дяволите, беше това? — попита Рандъм.
Поклатих глава.
— Не знам. Наистина не знам. Но чувствам, че най-важното нещо на света е да разберем.
Той ме сграбчи за лакътя.
— Коруин! Тя… то… говореше сериозно! А не е изключено това се окаже възможно, знаеш.