Сборник "Хрониките на Амбър"
- Автор: Желязны Роджер Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сборник "Хрониките на Амбър"». Краткое содержание книги:
В първите пет книги от поредицата главен герой е Коруин, един от деветимата сина на крал Оберон, краля на Амбър. В тях действието се развива основно около противоборството на принцовете и принцесите на Амбър с цел качването на престола, след изчезването на крал Оберон. В следващите пет главен герой е Мерлин - син на Коруин и Дара, принцеса на Хаос. Той има двойно потекло и притежава както силите на Амбър, така и тези на Хаос. Действието се развива около съдбата на Мерлин след престоя му на сянката Земя, където избягва редица опити да бъде убит. Постепенно разбира, че тези опити не са от хора от Земята, а от Амбърити. Разследванията му постепенно го отвеждат до по-мащабна игра, в центъра на която неволно стои той. Играчите са силите на Амбър и Хаос, а залогът - съдбата на Вселената
Отляво се издигаше стръмна влажна скала, чийто връх се губеше в облаците, сякаш нямаше край. Ветровете разнасяха пушилката и мъглата, камънаците червенееха от пролятата кръв. Докато напредвахме с непрекъсната стрелба, защитниците на Амбър скоро установиха, че сме на тяхна страна, прегрупираха се и тръгнаха в атака от своите позиции в основата на голямата скала. Водеше ги брат ми Кейн. За миг погледите ни се кръстосаха през разстоянието, което ни отделяше, после той се хвърли в битката.
Нашествениците здравата отстъпваха, а разпръснатите малки групи от защитниците на Амбър успяха да се обединят във втора сила и дори попаднаха в зоната на стрелбата ни, когато атакуваха по-отдалечения фланг на зверочовеците и техните грифони, ала аз нямаше как да им кажа да се отдръпнат. Затова настъпихме още малко и се прицелвахме по-внимателно.
Долу при скалата се суетеше някаква групичка. Имах чувството, че са останали да пазят Ерик, защото допусках, че е ранен, тъй като бурята бе спряла внезапно. Почнах да си пробивам път нататък. Стрелбата намаляваше, но в този момент се случи нещо, което ме свари неподготвен. Някаква хала внезапно ме удари отзад и ме събори на земята. Претърколих се и мигновено насочих пушката, но пръстът ми не натисна спусъка. Беше Дара, профучала като вихър покрай мен. Тя спря коня, обърна се и се усмихна, докато аз й крещях:
— Връщай се обратно, дявол да те вземе! Ще те убият!
— Ще се видим в Амбър! — викна тя в отговор и препусна по скалистите зъбери, зад които почваше пътеката.
Побеснях, но нямаше какво да направя, освен да изругая и да продължа надолу. Наближих групата и на няколко пъти чух да споменават името ми. Няколко глави се извърнаха към мен. Хората отстъпиха встрани, за да ми сторят път. Познавах мнозина, но не им обръщах внимание. С Жерар се видяхме почти едновременно. Беше клекнал в средата, но сега се изправи в очакване. Лицето му не изразяваше нищо.
Приближих се и подозренията ми се оказаха правилни. Жерар клечеше, защото се грижеше за ранения Ерик. Пристъпих към него и му кимнах, после сведох поглед към Ерик. В момента изпитвах смесени чувства. Имаше няколко рани на гърдите, от които бликаше обилно алена кръв. На шията му още висеше Рубина на справедливостта, и той окървавен, но въпреки това пулсациите му, макар и слаби, продължаваха да проблясват. С тази кръв по него съвсем приличаше на сърце. Ерик лежеше със затворени очи, под главата му бе подложен сгънат плащ. Дишаше с мъка.
Коленичих до него, без да откъсвам очи от посивялото му лице. Опитах се поне за малко да изтикам омразата на заден план, понеже той очевидно умираше, а имах желание да разбера този човек, който ми беше брат за кратките мигове, които му оставаха. Установих, че мога да събера някаква искрица съчувствие, особено като се замислех за всичко онова, което Ерик губеше заедно с живота си, а и като си представех, че преди пет години аз също можех да лежа на неговото място. Мъчех се да измисля нещо в негово оправдание, но единственото, което ми хрумна звучеше като епитафия: Той загина за Амбър. Все пак и това не беше малко. Фразата остана да се върти в главата ми.
Ерик раздвижи клепачи и бавно отвори очи. Спря поглед върху мен, ала лицето му не се промени. Питах се дали изобщо ме е познал. Той обаче произнесе името ми, после каза:
— Усещах, че ще бъдеш ти. — Пое си дъх няколко пъти и продължи: — Все пак си спести някои неприятности, нали?
Не му отговорих, защото Ерик вече го знаеше.
— И твоят ред ще дойде някой ден — поде отново. — И тогава ще станем равни. — Той се изкиска злобно, ала се сети, че скоро няма да го има и се закашля с кървава пяна по устните. Пристъпът премина и пак заговори: — Усещам проклятието ти навсякъде около мен. Непрекъснато. Дори не се наложи да умираш, за да се сбъдне. — Ерик сякаш ми четеше мислите. Усмихна се слабо и добави: — Не се бой. Не възнамерявам да ти отмъщавам с предсмъртно проклятие. Него съм запазил за враговете на Амбър. Онези там. — Той кимна леко към тях, после едва чуто изрече проклятието си и аз потръпнах. Пак ме погледна и мълча известно време. След това подръпна верижката на шията си. — Рубина… Занеси го в центъра на Лабиринта и го доближи до окото си. Близо, много близо… Погледни вътре и си представи, че е място… Постарай се да влезеш мислено в него… Там е опитът… После вече ще знаеш как да си служиш…