Сборник "Хрониките на Амбър"

И така, преди няколко години аз бях тук, в Амбър. Без да правя кой знае какво. Просто се мотаех и се пречках наоколо. Татко все още не беше изчезнал и когато забелязах, че навлиза в един от лошите си периоди, реших, че е време да се поразходя. И то някъде по-далечко. Неведнъж бях установявал, че привързаността му към мен е правопропорционална на разстоянието, на което са намирам. Той ми даде гиздав камшик за езда като прощален подарък — за да ускори процеса за затопляне на чувствата, предполагам. Все пак камшикът беше много хубав — украсен със сребро, красиво оформен — и аз добре го използвах. Бях решил да потърся място, подходящо за всичките ми дребни удоволствия, в ъгълчето на някоя Сянка.

Яздих дълго — няма да ти дотягам с подробностите — и се отдалечих доста от Амбър, както става обикновено в такива случаи. Този път не исках да бъда важна личност. Това съвсем скоро може да стане или досадно, или трудно, в зависимост от отговорността, което човек е склонен да поеме. Желаех само да бъда един безотговорен никой и просто да се забавлявам.

Тексорами е лишен от предубеждения пристанищен град, с жарки дни и дълги нощи, много хубава музика, денонощен хазарт, дуели всяка сутрин и побоища в останалото време за онези, които не могат да чакат. А въздушните течения са страхотни. Аз имах малък червен безмоторен самолет и през ден се носех из небето с него. Животът беше хубав. По цяла вечер свирех на барабани в един подземен бар край реката, където стените се потяха почти колкото посетителите, а пушекът се виеше около лампите, подобен на струи мляко. Щом приключех със свиренето, отивах да си намеря някакво занимание, обикновено жени или карти. И така прекарвах остатъка от нощта. Ах, този проклет Ерик! Това пак ме подсети… Той веднъж ме обвини, че шмекерувам на карти, знаеш ли? А те са единственото, за което никога не бих излъгал. Приемам съвсем сериозно играта си на карти. Много съм добър и освен това имам късмет. При Ерик бе точно обратното. Проблемът с него беше, че го биваше в толкова много работи, че той не искаше дори пред себе си да признае възможността някой друг да умее нещо по-добре. Ако го побеждаваш на карти, значи шмекеруваш. Една вечер започна разгорещен спор по този въпрос — за малко работата щеше да стане сериозна, — но Жерар и Кейн ни разтърваха. Трябва да му призная това на Кейн. Тогава застана на моя страна. Горкият… Отвратителен начин да умреш. Гърлото му… Е, както и да е, живеех си аз в Тексорами, занимавах се с музика и жени, печелех на карти и се реех из небето. Палми и цъфтящ през нощта шибой. Изобилие от чудесни пристанищни миризми — подправки, кафе, смола, сол — знаеш как е. Богаташи, търговци, бедняци — същите, като навсякъде. Пристигащи и заминаващи моряци и какви ли не пътешественици. Хора, подобни на мен, които просто се забавляват. Прекарах малко повече от две години в Тексорами и бях щастлив. Наистина. Рядко влизах във връзка с останалите. От време на време си казвахме по едно „Здрасти!“ в стил пощенска картичка посредством Фигурите и толкова. Амбър не занимаваше мислите ми особено.